Отец Никита, свещеник в храма Свети Владимир в Докучаевск. Войната в Донбас.

Какво става в Донбас – хора убиват съвършено непознати за тях хора, с които преди това са живели без проблеми. Защо става това?

Аз съм свещеник и да говоря за политика ми е сложно, защото за политика трябва да говорят политиците и политолозите. Ние, свещениците, имаме хубава поговорка “мы едино – кандило”, т.е. ние трябва да се занимаваме с нашите дела. Всъщност през цялото време, през което върви войната, вървят братоубийствените безредици – наричат ги по различен начин, ние, свещениците се стараем да правим това, за което сме призвани. Особено сега може да се каже, че в това време повече от друг път може да се прояви твоето вътрешно състояние, твоето Аз. Ако си християнин проявявай себе си като християнин, следвай заповедите на Христа и прави това, за което си призван. Въобще днес всеки трябва да съхрани в себе си преди всичко човека. Защо това става? Навярно не ни е стигнала любовта, не ни е стигнала добрината, простите нормални човешки отношения. Някак си подведоха хората. Конкретно не знам кой и не мога да кажа, т.е. да назова фамилии, но е ясно, че хората бяха подведени. Хората са в раздразнено състояние и войната може да не е толкова външна, колкото в сърцата им.

Какви противоречия или може би конфликти в обществото са могли да послужат като предпоставки за това стълкновение?

За това много се говори. Станалото в Киев предизвика или провокира това, което се случи в Донбас. Според мен като че ли “отвързаха кучетата” – а те са били гладни, зли, откъснаха се от веригата и бедата стана.

Бих Ви помолил да бъдете по-конкретен, защото ние с Вас разбираме за какво става дума, като кажем “събитията в Киев”, но хората зад граница няма да разберат за какво конкретно говорим.

Аз не съм политик, за да говоря за тези неща. Да, в Киев стана преврат. Една власт или едни хора смениха предишната власт, която беше легитимна, законна, законно избран беше президентът, за когото гласуваха, гласуваха и много от Донбас. След това в известна степен в Донбас у много хора се промени отношението към бившия президент във връзка с неговата дейност. Като в демократична страна би трябвало да постъпим с демократични методи, т.е. да се проведат избори, да се избере нов президент, да си живеем мирно и спокойно и да се опитваме да развиваме държавата.

Появиха се, обаче, някакви хора, които решиха, че ситуацията трябва да се измени по друг начин – чрез преврат, с проливане на кръв – това, което стана в Киев. Хората от Донбас решиха, че не са съгласни с това, не приемат такова решение, тези действия и въстанаха срещу това. Не всички, имаше и които поддържаха станалото в Киев, т.е. по принцип всеки човек има право на избор какво да счита за правилно – това или онова действие. Но за мен – това е поглед отстрани, защото съм свещеник и знам с какво трябва да се занимавам. Но когато нещо става, когато има невинни жертви, когато хората от страх не за първа година не могат да излязат на улицата и са в депресия... Това казвам, познавам такива хора, с които често се срещаме, общуваме, аз живея 27 години в града, тук служа, имаме неделно училище и в това неделно училище се занимаваме не само с децата, но и с възрастни, с казачета и казаци. Всички в пенсионна възраст идваха преди войната – тук имаха клуб, нямаха помещение – аз им предоставих помещението на неделното училище. Идваха, пиехме чай, печехме печива, беседвахме, гледахме филми заедно, т.е. това беше открита територия, в която канех всички желаещи хора, на които им беше интересно.

Когато, например, през 14-та и 15-та години ни обстрелваха и в много помещения, здания нямаше отопление, а ние имахме свое отопление аз предоставих неделното училище на музикалната школа, т.е. музикантите на струнни и народни инструменти – китари, мандолини провеждаха тук заниманията си. Тук устройвахме юбилейни концерти... благодарение на топлото... Те сега не идват, защото вече е топло и светло навсякъде, но тогава нямаше къде да се занимават и аз им предоставих помещение. Сега, да допуснем, има занимание, но ръководителят... аз им разказвам за войните - светци – Георги, Димитър... например историята на казачеството. Има хора, които им разказват повече, но аз искам да им покажа православната страна на казачеството, че това са били православни войни, какви идеали са имали, заради какво са изоставяли семействата си – отивали са да защитават родината си или границите на държавата си, в която са се заселили. Ръководителят им напоследък се бои да идва тук, изобщо да излиза от дома, защото при сестра й неотдавна долетя снаряд. Слава Богу, че сестра й по това време е била при нея, при тази ръководителка. Но този страх... събития... с този страх сега живеят хората. Щом настъпи вечерта и всеки изпитва чувство на тревога: как ще мине днес, как ще заспим. Аз се моля и се прислушвам към всеки шум или към всеки шум отвън – вчера падаха висулки. При всеки такъв шум сърцето трепва. Не всички имат железни нерви, както и гърло. Някой излиза на студа и му няма нищо, друг излиза, достатъчно му е да диша студен въздух една минута и се разболява. С нервите е същото. Такава е ситуацията и аз не мога да я приветствам.

Аз не мога да назова фамилиите на хора, които дават заповеди или правят нещо, за да летят тези снаряди над нас; те падат до нас, наблизо, в центъра на града, слава Богу, не постоянно. Но аз, разбира се, осъждам тези действия.

Защо според Вас противопоставянето се превърна във въоръжен конфликт?

Пак някой ги подведе, защото нашият народ общо взето е трудолюбив и мирен. Много години живяхме и се чудехме как може да стане онова в Сърбия? Как е могло да започне военно действие в Чечня, например? Или още някъде – в Близкия Изток? Гледахме новините и се чудихме – как може да стане това? И ни се струваше, че никога подобно нещо – беда, война не може да ни засегне. Но се намериха, не знам как точно, лостове или друго, които обърнаха нещо в хората така, че се хванаха за оръжието и тръгнаха да воюват.

Веднъж имаше и такъв случай, когато армията на ДНР навлезе тук, в Докучаевск през 14-та година, те влезоха със знамена с изображение в кръг на Христос-спасителя, ликът на Христос. Тези знамена висяха навсякъде из града – аз се радвах на тези знамена, защото да видя ликът на Христос върху знаме за мен, като свещеник, е възможно най-приятното. Половината на Волновахския район – това беше моя район, т.е. енориите, за които отговарям пред епархията - аз съм длъжен да правя обиколки, служби, да провеждам събрания, срещи с хора, беседи и др. И когато първоначално беше отбелязана така да се каже разделителна линия на границата на територията (разграничителна линия – ред.) тя премина точно през моя район, но аз имах възможност да пътувам още из онези енории, защото хората чакаха, хората и сега понякога звънят и казват “Батюшка, ела, нека се помолим заедно, да отслужим” и това е моята задача и призвание.

Веднъж обикалях района и видях колона с военна техника вече на територията на Украйна, която се придвижваше и на предните им стъкла имаха иконата на Иисус Христос. Аз пътувах и и си задавах въпроса – нима Исус Христос воюва срещу Исус Христос? А ако говорим, че всеки човек е частица от Бога, как да живеем с това?

Човечеството успешно се самоунищожава в цялата история на съществуването си...

Съгласен съм. Това е единственото, в което човечеството наистина е преуспяло.

Кажете, моля ви, според вас кой би могъл да спре този конфликт и ако мислите, че има такива хора и такива сили, то по какъв начин?

Не знам, наистина не знам. Разбирам, има “силни на деня”, те и без нас знаят това, за това постоянно и при всеки случай говорят и по телевизията – както по украинските телеканали, така и по руските телеканали звучат фамилии, звучат думи, всевъзможни теледебати. Затова те по-добре знаят. Не мога да кажа кой може да направи това, защото не за първа година се говори, но нищо не става. Има времена на затишие, т.е. на примирие – ние, разбира се, се радваме на това.

Има разказ как Анатолий Велики – основоположника на монашеството - вървял през пустинята и видял череп. Вдигнал го и го попитал: “Кой си ти?” Господ му дал дар да общува със задграничния живот. Черепът отговорил: “Аз съм езически жрец”. Той попитал “Каква е съдбата ти”?, а онзи отговорил “Мъчим се в ада – в геената, намираме се в ада, но когато се молиш за нас огънят отстъпва, виждаме лицата си и ни става по-леко”. И ето когато се прекратяват или се обявяват примирия – зърнено, училищно, още някакво ние излизаме на улицата, можем спокойно да ходим в магазина, да провеждаме обществени мероприятия. На служба в храма хората идват, а иначе много хора се страхуват да се движат из града. Когато се обявява примирие на всички ни става по-леко, “адът”, в който за съжаление живеем, отстъпва.

Можете ли коментирате Минските съглашения? До каква степен те са успешни и полезни за хората?

Аз вече казах, че всеки път, когато се обявява примирие, на хората от това им става по-леко или се появява някаква надежда, че може би най-накрая всичко ще спре, може би ще минат на друг език, т.е. ще започнат да се договарят. Но всеки път, когато прозвучават изстрели ние разбираме, че всичко това, за съжаление, са само думи.

А защо това мирно движение е безрезултатно? Не, не мога да отговоря..

Според Вас тази война... Обстановката е била назряла или конфликтът беше изцяло привнесен отвън?

В Украйна винаги е имало въпрос за Изток и Запад. При това президентът Янукович, например, разработи програма или предложи програма “Изток и Запад заедно”. Например, град Докучаевск (източна Украина-ред.), в който живея и служа и град Теофипол, мисля, че така се казва, в Хмелницка област (западна Украина-ред.) бяха обявени за градове-побратими.

Отначало представители на нашия град заминаха там, в Теофипол; срещнали се там с хората и си прекарали доста весело. След това теофиполци дойдоха тук – това беше обмен на културни традиции. Например, теофиполците представиха своята национална кухня, песни, возиха в Почаевската лавра някои от докучаевската група. (Свето-Успенската Почаевска лавра, разположена в Тернополската област, на границата на Хмелницката област, много голям православен храмов комплекс, втори в Украина след Киевско-Печорската лавдра – ред.).

След това (теофиполците – ред.) дойдоха тук. Те сами разказаха, че когато слизали от автобуса се боели да излязат. Но от тук си заминаха със сълзи, не искаха да си заминават. Това бяха няколко дни на много топли, дружески отношения. Говорихме си за всичко без да скриваме нещо: за това, че сме различни и за това какво ни е общото. И тогава успяхме. Но Украйна е разделена от река Днепър и се получават две цивилизации, две култури.

Американският философ, ако не се лъжа е американски, забравих му фамилията (Самюел Хантигтон – ред.) написа книга “Стълкновение на цивилизациите” – аз някога я купих, четох я. Та той пише, че етносът (народът) произвежда култура, културата произвежда цивилизация и се случва цивилизациите да не съвпадат помежду си – може да възникне сблъсък между тези цивилизации. Като най-ярък пример той цитираше Украина, въпреки че това беше поне десет години преди войната. По всяка вероятност вече се е подразбирало, че това може да стане. И то стана.

Например, в Донецк беше идвал един богослов с лекции. Зададоха му въпроса “Как се отнасяте към украинския език?” Той отговори: “Към кой от тях?”, защото те като минимум са пет в Украина. След това изказа интересната мисъл, че ако Украйна наистина може да стане демократична държава тя би признала руския език като украински, татарския като украински, гръцкия – пак като украински. Това само би разширило границите на Украйна. Но сега с границите е по-друго. За това пак мислят политиците или още някой – политолозите, историците. На свещенника...

Стана така, че резултатът от тази политика... Наши общи са, разбира се, и болката, и това общо Отечество и всеки мисли какво би могло да се направи, за да се избегне това. Но ние вече не сме в първата година, в това състояние сме четвърта година, в състояние на война. Това боли и е тежко.

Как, според Вас, ако обстановката не се нагнетяваше отвън как би се развил конфликтът?

Имаше хубав съветски мултфилм, наричаше се, според мен, “Летящият кораб”. В него имаше такава песен: “Ех Ако, ех ако.. щеше да бъде не живот а песен”. Т.е. “ако” - какво друго можем да кажем сега... Може би това, как този конфликт да не се повтори на друго място. Навярно... не мога да кажа. Може би някой е подсказал, но вътрешно “сработи” нещо такова. Някак си го обостриха, нервите на хората се оголиха и стана всичко.

Според Вас хората в Европа, обикновените, знаят ли нещо за тази война? Ако знаят, то до каква степен са правилно информирани?

Не общувам с никого от Европа. Нямам достатъчно близки приятели, за да мога да говоря с тях. Ако имам то това са бивши енориаши, младежи, които са завършили учебни заведения и още преди войната са заминали, например да продължат учението си или да работят в Германия. Те ни съчувстват, изказват съболезнования, тъй като са наши енориаши – молят се за нас. Основната маса европейци ако... гледат телевизия, четат преса, ако за това говори СМИ, то мисля, че това формира мнението им за ставащото у нас. Аз, за съжаление, не знам говорят ли затова в Европа, защото... вижте пример от малкия град Докучаевск. Ето центърът на града, имаме прекрасен парк, вечер се старая да походя из парка и да подишам чист въздух. Има селище Ясен, което е в периферията на града. Една вечер започна обстрел на предградието и аз бързам за вкъщи, разбирам, че сега жителите на предградието тичат към скривалищата – крият се от обстрела, бягат натам с децата си. А в центъра на града има кафене. Добре е когато хората идват, развличат се. Там имаше дискотека, младежта “пищеше” от удоволствие, чуваха се нецензурни ругатни и ми стана обидно за хората, които отиваха към мазетата. Тези, които са на дискотека, не чуват обстрелите заради мощната музика, беше им хубаво и весело. И това само на два километра. За големия град 2-3 километра е колкото да отидеш за хляб, а тук са центърът на града и бойното поле. Затова колкото по-далеч от нас са хората, толкова по-малко мислят за ставащото. Те си имат свои проблеми.

В Европа всяка трагедия се осветява и всички говорят за нея. Не трябва да се ходи далеч – например вълненията за ставащото във Франция, а за ставащото при нас хората мълчат и не осветяват нашата трагедия, но защо? Не знам. Неотдавна към мен се приближиха две момичета военни и ме попитаха: “Батюшка, как става така, защо Бог допуска да убиват хора, деца?” Аз им зададох насрещен въпрос “А как става така, че майки убиват децата си?” Имам предвид когато правят аборти. Т.е. те считат, че децата сега не им трябват, пречат им да живеят и цивилизованото общество, както го наричаме, решава, че това е право на майката – да убие ли детето си или да го остави – нарича се семейно планиране.

Тези, които планират живота в държавата навярно също имат правото така да мислят. Но ние ако допускаме това да се случва така на дребно, то кой позволява да мислят така в мащабите на цялата страна “Не са ми удобни тези хора - значи трябва да ги унищожим”. Но ние допускаме това “на дребно”, разрешаваме да се убиват невинни деца. Освен това децата са плод на любовта, нали така?... в основни линии. И ние това чудо... можем да го видим на екрана на компютъра или на апарат, с който осветяват коремът на майката и наблюдаваме, можем да определим пола на детето, болестите му, как бие сърцето и има ли нещо нередно.

И все пак за нас остава загадка, ние не знаем всичко, как така Господ ни е създал... кой как говори – това е природа. Аз като вярващ човек казвам, че Бог така ни е създал – до деветия месец човек не трябва да вижда, за нас остава тайна как става това в утробата на майката, как се развива и как се появява на света от обикновените думи “Аз те обичам” и от последващи действия се появява цял жив човек. Но ние в някакъв момент решаваме, че мястото му не е сред нас, то няма какво да прави тук и без това хората тук са достатъчни. Понякога задавам въпроса “Защо така – добрите Господ ги взема, а лошите оставя?” или “Защо има толкова много зли, лоши хора?” Защото, може би ние убиваме добрите. Имам предвид, че си оставяме правото да решим да живее ли човекът или да не живее. И кой знае защо общественото мнение – и то в цял свят – счита, че това е правилно решение, т.е. майката да има право или родителите да имат право да постъпят така или иначе. Видимо, някой си е дал правото да решава съдбата на цели градове, на цели страни.

Имате ли какво да кажете на обикновените хора, тези като нас от Европа? Имате ли какво да кажете на европейските политици и европейските журналисти?

Хайде да не ги делим. Знаете, една жена тук ни разказваше – била на погребение, тя била учителка и нейна сътрудничка починала. Тя ходила на погребение, върнала се вкъщи, а възрастната й майка я пита: “Е какво, имаше ли там хора или само учители?” Нека все пак да считаме, че и политиците, и журналистите също са хора. А след това към всички хора – ние сме християнска цивилизация. Христос ни е казал, дал ни е заповед “Обичайте се, обичайте враговете си, благославяйте проклинащите, прощавайте на ненавиждащите, давайте назаем и не очаквайте нищо в замяна” , а ние това не го чухме. Той казва “Не убивай”, той казва “Не съди” – ние и това не чухме. Не се надценявам, казвам истината. Всички ние имаме ориентир и не трябва да забравяме това, но, за съжаление, става иначе.

Знаете ли какво става в испанска Каталуния?

Да, там хората изявиха своето желание да живеят самостоятелно, да се отделят от Испания. В общи линии това, което става в Донбас.

Защо за разлика от нас при тях няма война?

Може би са по-цивилизовани, умеят да се договарят... не знам. Повече действат законите, не знам, наистина не знам. Манталитет... хората са различни. Може би хората във властта са други.

Кажете, моля Ви, Вие обръщали ли сте се към някого от задграничните религиозни дейци или въобще към някакви организации, за да помогнат за прекратяването на войната.

Не съм на това ниво, за да го направя – да общувам с тях. Аз всеки ден се моля за прекратяването. Обръщам се към най-висшата институция, към най-висшата – обръщам се към Бог с молбата за прекратяване. Той знае как да направи това, но остава свободната, за съжаление, зла човешка воля. Бог е дал на човека свобода и не отнема от никого тази свобода и не я намалява.

Не знам ще чуят ли или няма да чуят... Например, идваха при нас в самото начало на тези събития журналисти. Тук, в този кабинет идваха журналисти от Холандия, от Франция, от Москва и още други – не ги помня вече... имаше още от Европа. Беседвахме, размишлявахме, те писаха статии, но всичко така си и остана. Този процес, за съжаление, продължава. Аз се надявам, вярвам, че това някога ще свърши, не може да остане така. Но има въпрос - какво ще правим по-нататък...

Какво трябва да направим, за да живеят хората отново мирно? Имам предвид след края...

Аз разбирам... Да умееш да простиш. Това е много трудно, но няма друг изход – да умееш да простиш. Може би даже звучи много банално и, знаете ли, имах такъв случай. По време на тази война аз често говорех в проповедите си за прошката. Веднъж отивам на служба, среща ме един посетител и пита “Какво, батюшка, днес пак ли ще говориш за прошката?” А аз казвам “Е, да кажа честно не успях да се подготвя за проповедта; където отворя Евангелието – ще говоря за това”. Отварям Евангелието, а там Христос говори за прошката. Излизам за проповед, започвам да говоря, а той излиза от храма.

Някой може да приеме или се опитва да приеме и още днес се опитва да прости. Някой още дълго няма да може да прости. За това сигурно ще има създадени филми, ще пишат книги... вече пишат, вече снимат. Някой ще продължава от това да прави пари. Но обикновените хора трябва да живеят с това по-нататък. Как? Не знам. Но преди всичко трябва да умееш да простиш.

Не знам аз бих ли простил. Аз не пострадах много. Във всеки случай не ме раниха. Но това, което ставаше около дома ми – отломки в прозорците ни, снаряд в покрива... Но трябва просто да се живее по-нататък. Така че, продължаваме да живеем...