|
|
|
|
Василий Стоякин
гр. Киев автор: Любомир Данков Част 1 | |
Василий Стоякин, интервю за българските СМИ. Част 1. | |
|
Аз съм един от критиците на Минските съглашения и имам основание да се отнасям към тях негативно. Безусловно аз признавам, че те изиграха и определена позитивна роля. Заради тях бяха прекратени активните бойни действия, започнаха преговори, което само по себе си е позитивно. Но аз не смятам, че може да бъде постигнато съглашение въз основа на принципите, които са заложени в минските съглашения. Ще опитам да обясня. Първо – сам по себе си мирния процес върви много тежко. Украинската страна има желание да продължава бойните действия, защото те носят големи печалби. По време на война се печелят много пари. Става дума за много неща като например за работа на доброволци, които мародерстват, за военни поръчки, които много често се правят по неясни процедури и разбира се, голямата част от средствата отива за корупционни цели. И в края на краищата това са грабежите осъществявани от войниците в зоната на бойните действия. Така че в Украйна има много желаещи тази война да продължава дори в този тлеещ режим колкото е възможно по-дълго. Също така и за политиците тази война е оправдание за неефективността на тяхната дейност. За въпроси като рухването на икономиката, за тежката социална ситуация както и за ред други проблеми се оправдават най-вече с воденето на война. Те казват така – „Е нали сме във война“, „Ние сме воюваща страна“, „Ние го правихме за добро, но лошия Путин се намеси и се започна“. Това звучи практически във всички интервюта на висши длъжностни лица в Украина. Днес четох интервю на секретаря на Съвета за Национална Сигурност Турчинов, който изпълнявайки длъжността на Президент е издал заповедта за провеждането на антитерористичната операция и който “честно“ заявява, че всичко което не се получава е в резултат на войната, която самият той е започнал. Това е забележителна позиция! А сега относно минските съглашения. Тяхната реализация изцяло е блокирана от страна на Украйна и под предлог, че не се изпълнява режима за безопасност, не се прекратяват обстрелите. Тази ситуация най-малкото е странна, защото именно украинската страна продължава воденето на бойни действия. Дори не се правят опити да се скрие това. Същият Турчинов през декември миналата година заяви „Ние метър след метър освобождаваме нашата украинска земя“... В Донбас това се случва по следния начин. Украинската войска постепенно завладява разделителната зона между украинската армия и опълченците. За това говорят и политици и военни и това не се крие и от медиите. Но после, когато опълченците се противопоставят на тези действия те естествено започват да се възмущават и да крещят, че опълченците нарушават мирните съглашения. Но момчета нали вие започнахте първи? Тоест сам по себе си предлогът, който използва украинската власт за да не изпълнява минските съглашения е изкуствен. Достатъчно е нищо да не се прави, да не бъдат издавани заповеди на войниците, и войниците просто да останат на заетите от тях позиции и количеството на провокации ще се намали. Тогава ще може да се говори, ако не е за пълно прекратяване на огъня, то поне за значително намаляване на бойните действия. |
Под предлог, че бойните действия продължават президентът Порошенко заявявa „хайде да довършим военната част, а после ще минем към политическата“. Това е недопустимо и противоречи на минските съглашения. А сега за минските съглашения... В тях има два много сложни момента, които правят съглашенията трудно реализуеми. Първият е, че минския процес трябва да доведе до диалог между украинската власт и представители на Донецка и Луганска народни републики, както се наричани това ново образувание в съглашението, Тук проблемът е в това, че от едната страна това са представутели на Донецка и Луганска народни републики, които Киев определя като терористични организации. Разбира се че Киев не иска да води преговори с терористи. И предвид тази ситуация за сега не е намерено решение. Няма как да бъде накаран Киев да води преговори с терористи, а да се намерят други хора, които да водят преговорите от една страна вече е късно, а от друга не може да бъде намерен общ език за решаването на този въпрос. Това е първия голям проблем и основна спънка на минските съглашения. Не се получава воденето на нормален диалог между страните на конфликта, без посредници, а и с посредници е същото. Страните избягват да общуват помежду си. Това е първият голям проблем, който спира мирният процес. Вторият проблем е в това, че на минските съглашения спират до момента в който границата премине под контрола на украинските войски. Към този момент процесът на политическо урегулиране би трябвало да е приключен. Хората писали този проект очевидно са изхождали от предположението, че в процеса на имплементация на минските съглашения властта на Украйна ще се е промени до такава степен, че няма да има от какво да се страхуваме. Аз изобщо не разбирам на какво основание е направен този извод и смятам,че нищо не изпълнимо за Украйна в минските съглашения няма. Украйна може елементарно да изпълни всички точки от съглашението, да промени конституцията, да приеме нови закони,а след като въведе на територията на републиките войски, да направи чистка. И да отмени всички приети закони! Украйна има чудесен опит в отмяната дори на собствената си конституция с решение на Конституционния съд. Излиза че Украина няма никакви задължения за спазване на тези решения след това. Освен това, както ми обясниха хора участвали в процеса от самото начало, украинската страна е смятала, че на тях изобщо няма да се наложи да изпълнява минските съглашения. При подписването им Русия е била в имала икономическа криза и в Киев са имали основание да смятат, че вътрешните проблеми на Русия, свързани с икономика и западните санкции, няма да и позволят да поддържа донбаските републики. По този начин тези територии са могли да се върнат назад, без да бъде изпълнено нищо. Сега вече е ясно, че това няма да стане, че с Русия нищо не се е случило след февруари 2015 година. А Киев не може да реши дали да изпълнява или не изпълнява приетите съглашения, затова бавят решения във времето колкото е възможно по-дълго. Проблема на минските съглашения е в това,че изпълнението им спира в определен момент и не дава никакви гаранции за съхранение на права и дори живота на хората живеещи на тези територии след това. |
|
Василий Стоякин
гр. Киев автор: Любомир Данков Част 2 | |
Василий Стоякин, интервю за българските СМИ. Част 2. | |
|
Относно отношения между Донбас и Русия. Донбас няма да стане част от Русия в най- близко бъдеще. Най- малкото за това ще трябва много сериозна вътрешна трансформация в самата Русия. Страната няма воля да увеличава територията си. Теоретично в някакво вероятно бъдеще, ако Донбас няма да може да се интегрира обратно в състава на Украйна, той може да бъде признат от Русия като Осетия и Абхазия. А за това трябва да минат няколко години или трябва да се случат някакви прецеденти, които ще накарат руското ръководство да поеме по този път. Сега няма смисъл да говорим за това. Още повече, че Донбас сам по себе си не е нужен на Русия. Голяма част от производствените мощности, които се намират там, са заместени в Русия и по принцип не и трябват. Ако става въпрос за Донецкия въгледобивен басейн, то той беше признат за неперспективен още по съветското време. А това значи, че повече от 50години в капиталното строителство на мините не са инвестирани никакви средства. В сегашното време мините се затварят, а след обявяването на независимост е била отворена само една мина и само една или две са били модернизирани. В същото време Украйна има остра нужда от това гориво. Практически този район икономически не е нужен на Русия. Да се използва за упражняване на натиск на Украйна такива сметки се правят, но за да въздействат реално на украинската политика Донбас трябва да се върне обратно. Но Донбас не иска да се връща обратно. А и самата Украйна не го иска обратно не зависимо от това, че постоянно заявяват обратното. Първият Президент на Украйна - Леонид Макарович Кравчук честно заяви, че Украйна проявява интерес само към територията и че хората не ги интересуват, защото населението ще нарушава този „политически ландшафт“, който вече съществува и за сметка на това население ще получат поддръжка опозиционни политически партии. Сега в политиката на Украйна няма опозиция. Всички партии, представени в Върховната Рада са политически сили, които се отнасят към командата на Майдана. Партии, които не се отнасят към Майдана са представени от единични депутати, които са се появили след Майдана. Тоест ситуацията е много сложна. Жители на Донбасс не искат да се връщат, защото изпитват страх от репресии, а Киев не иска тяхното връщане, понеже няма нужда от тези хора. Аз смятам, че докато тези настроения не бъдат преодолени, минските съглашения няма да работят. |
Относно въвеждане на миротворчески сили. Честно казано аз не разбирам смисъла на тези действия. До колкото ми е известно от моя опит, тези сили се въвеждат в случай на постигнатото съглашение за спиране на огъня и когато то се спазва. Досега не е постигнато съглашение за спиране на огъня и въвеждане на тези международни миротворчески сили не е възможно, защото няма гаранции за безопасността най-вече на самите миротворци. Това първото, и на второ място в този случай за това няма необходимост. Пребиване на чужд военен контингент на територията на Донбасс ще доведе до ръст на напрежението и със сигурност в състава на контингента ще искат да участват Русия или Белорусия, което не е приемливо за украинските власти. Затова смятам, че може да се мине и без това. Ако говорим за ролята на ООН и ОССЕ, то тя не е еднозначна. От едната страна от ООН са одобрили минските съглашения (напомням, че не съм привърженик на тези съглашения), което си е позитивно, защото без тяхното одобрение минските съглашения нямат никакъв статут. Те са подписани от хора с не ясни пълномощия. За да е ясно ще кажа, че Леонид Кучма , представляващ Украйна е бивш Президент и към момента е представител на президента на Украйна Порошенко, но като такъв той няма право да подписва никакви съглашения. Затова минските съглашения не са явяват международни съглашения задължителни за изпълнение от страна на Украйна. От тази гледна точка ролята на ООН разбира се е позитивна. Ако говорим за ролята на ОССЕ то тя не е ясна. И от двете страни на конфликта към ОССЕ има претенции. Когато някъде има стрелба, аз веднага влизам в фейсбука на хора от Донбас и на хора, поддържащи сегашната украинска власт. И двете страни ругаят ОССЕ, защото те са слепи за това кой реално стреля. Те само фиксират нарушение на прекратяване на огъня, а не търсят виновника. Според мен това е основен момент, защото когато режима на прекратяване на огъня е нарушен хората сами го разбират, те го усещат с ушите си а и с други органи, когато нещо се взривява наблизо. Мисията ОССЕ със сигурност не се състои в това да прави тези констатации. Това неудовлетворение от дейността на мисията ОССЕ е една от причините, която навежда политици на мисълта за създаване на полицейска или военна умиротворителна мисия, но повтарям,че и тя няма да е ефективна. |
|
Василий Стоякин
гр. Киев автор: Любомир Данков Част 3 | |
Василий Стоякин, интервю за българските СМИ. Част 3. | |
|
Преди да говорим за отделянето на Крим и Донбасс трябва първо да си даваме сметка, че този процес има дълга историческа перспектива. Ако се върнем назад във времето – тези територии никога не са принадлежали на Украйна. Когато става дума за южната част на днешната Украйна, то до половината на 18 век това са били степи, където са живели татари. Те са водили номадски живот. Никакво славянско население не е живяло на тези територии, нито руско, нито украинско. Ако говорим за Донбас то една част от неговите територии исторически е била в рамките на запорожката войска. Тоест там са живеели казаци. Имали са устойчиво изградени селища. Всички тези територии заедно с Крим били включени в състава на Руската империя през 18 век по времето на Екатерина Втора. Разбира се, че тази територия не са се наричали Украйна, защото по това време Украйна още не я е имало. През 18 век е била ликвидирана автономията „Гетманщина“. Това е било държавно образувание основано от казаци. Следва изводът, че тази територия никога не е била украинска. Ако говорим за населението - то е много смесено. През 18-19 век на тази територия активно са настанявани хора с цел обработване на земята, строителство на градове. Това са били хора от днешна Украйна, от Русия и от други страни. Там са живеят също гърци и българи. Българска диаспора има в одеска и донецка области, частично те се разпръснати и в Крим. Повтарям, че населението на тези земи е много смесено. През 1917-1918 г. при създаване на Украинската държава, относно тези области е имало големи съмнения дали си е струвало да бъдат приети в състава на Украинската народна република и дали те се съгласни с това. Ако говорим конкретно за Донбас то териториално Донецка, Луганска, Днепропетровска, Харковска области са образували Донецкокриворожката република. Това е била съветска, болшевишка република, основана не по национален, а по териториален принцип. В състава на Руската империя тази територия е била отделен икономически район с много силни вътрешни връзки и с известна степен на самоуправление. Донбас не е имал автономия, но е бил до известна степен отделен от другите области. След гражданската война Донецкокриворожката република била ликвидирана и по голямата и част е влязла в състава на съветската Украйна. Това е било направено по чисто политически причини. Ръководители от Кремъл искали да смесят селската Украйна с индустриалния пролетариат на донецкия басейн. Болшевишката партия търсела опора точно в градската работническа класа, която в селска Украйна е била малобройна. По онова време присъединяването на Донбас към Украйна се случи, ако не насилствено, то със сигурност против желанието на по–голямата част от населението. И не с цел развитие на региона, а тъкмо обратното. Крим се е присъединил към Украйна по-късно, през 1954 година. Във връзка с този акт съществуват много псевдо-исторически версии, спекулации, сред които има и много интересни моменти. От някой документи на Върховният съвет на Съветския съюз се вижда, че по- голямата част от комуникациите на Крим и голямата част на неговите ресурси, необходими за нормалното му развити, се намират на територията на Украйна. Керченския мост не съществувал. Всички автомобилни и ж.п. линии минавали през Украйна. Снабдяване с газ, нефтопродукти, електричество, а дори и с питейната вода се е осъществявало през Украйна. Сега ситуацията е променена. Електрическата енергия към Крим вече се подава от Русия. Оттам ще идва и всичко останало. Но по онова време от икономическата гледна точка по-разумно е било Крим да се развива по един общ план с Украйна. При положение, че Украйна е влизала в състава на Съветския Съюз тази ситуация нямала голямо значение, но кримчани са се чувствали изоставени. Те са се подчинявали на Киев формално и откъсването на Украйна през 1991 година за тях е било неочаквано. По някакви обективни и субективни причини по това време възможността за отделяне на Крим от Украйна не е било използвано тогава. Имало е подобно желание от страна на населението, изразено и с референдум и с избори. Но Русия по това време не се стремила да запази Крим за себе си. Господин Елцин имал много други проблеми и така Крим е останал в състава на Украйна без да е интегриран с нея политически и психологически. Трябва добре да се разберат две неща. Населението на Крим напълно е руско. Украинци там са незначително етническо малцинство. Положението в Донбас е същото. Там половината от населението това са хора, които се смятат за руснаци и се асоциират с Русия. Това има пряка връзка с времето на създаването на донецкия промишлен район. Територията е била заселена от квалифицирана работна ръка, основно от работници миньори от традиционни минно-заводски райони на Русия, предимно от Урал. Точно затова тези два района в състава на Украйна са останали обособени, заради смесеното си население, с преобладаващ брой хора които по произход и самоопределение се явяват руснаци. Това е основната причина повлияла на отделянето на тези райони от Украйна. Това са територии с различен етнически състав от съседните на тях Днепропетровск и Харков. Луганск и Донецк са градове изключително руски по състав. Това на първо място. На второ място Украйна от самото начало е разглеждала тези райони като неблагонадеждни. |
Пропаганда срещи Крим и Донбас е започнала още преди отделянето им от Украйна. От момента на националното възраждане на Украйна започват атаките срещу кримчани и дончани с мотив, че им липсва национално самосъзнание, че това са заселени руснаци, заемащи исторически украински територии. Аз обаче твърдя, че тези територии в по-голямата си част не са традиционно украински. Истината е, че в течение на четвърт век последователно и организирано се създавала идеологична и психологическа основа за възникването на този конфликт. Затова за по–голямата част от украинците, и най-вече за тези, които са приели националистичната идеология, не били необходими големи усилия да приемат жителите на Донбас и Крим за врагове. За тях това е било естествено, те били подготвени, че това са врагове, с които някога ще трябва да се борят. Тези хора или трябвало насилствено да се украинизират и да приемат националната идея както са я приели галецките националисти или да бъдат принудени да се изселят. И в двата случая, ако те се съпротивляват, трябвало да бъде използвано оръжие, ако е необходимо. Към този конфликт е вървяно дълго и превратът през 2014 година беше качествена промяна на тази ситуация. Неразбирането между регионите растяло в продължение на 25 години и превратът е станал отправна точка за изостряне на конфликта. Не става дума непосредствено за самия преврат. Президент Янукович нямал авторитет нито в Крим ,нито в Донбас, нито в другите територии в югоизточна Украйна. Тогавашната власт не се е възприемала добре в цяла Украйна. Но тези, които дойдоха на власт в резултат на преврата в още по малка степен бяха хора способни да представляват и да отстояват интересите на югоизточна Украйна. Ключов момент беше опита на Върховната Рада да отмени закона за езика. На практика този закон е хармонизиран с европейската харта за регионални и миноритарни езици. Тази харта е била приета от Украйна и за изпълнението и е бил създаден този закон. Този закон беше критикуван за непълнота и за това, че недостатъчно добре обезпечава правата на езиковите малцинства. Носителите на руския език не би трябвало да попадат под действието на този закон, защото в Украйна руският език е език а мнозинството, но Украйна не е съвсем европейска страна и затова е бил избран този начин на действие. Отмяната на този закон стана чрез гласуване на Върховната Рада, но не е било подписано от президента, така че той формално продължава да действа макар и да не се изпълнява. Именно тази отмяна обаче стана повод за началото на така наречената руска пролет. Това бяха стихийни протестни акции, които обхванаха целия югоизток. Това бяха одеска, Николаевска, херсонска, запорожска, днепропетровска, харковска, области на Донбас и Крим. Какво се случи по нататък? Тук разбира се решителна роля изигра съставът и структурата на населението. По повод на състава на населението вече казах, че най-особени в това отношение бяха Донбас и Крим като руски региони в състав на Украйна. Те са по различни. Това на първо място. А на второ за Донбас, но не и за Крим е характерна по-различна структура на населението. Там има много голям процент на промишлено работническата класа. А тази класа има склонност и способност за самоорганизация в рамките на трудови и други колективи. Способни са колективно да си отстояват правата. На трето място това е поведението на регионалният елит. Ние трябва да разбираме, че във всеки регион на Украйна има елитарни групи, които по различни начини изграждат отношенията помежду им и с централната киевска власт. Обикновено Киев се съобразява с регионалните елити. В голяма част от регионите съществуват по няколко конкурентни групи. В донецка и луганска области ситуацията е била токова сложна, че изобщо не е имало конкуренция. Донбас почти изцяло е доминиран от елитарната група на най-богатия човек в Украйна - Ренат Ахметов. Луганск почти изцяло е доминиран от елитарната група на Александър Ефремов. Ние трябва да си даваме сметка как е вървял процеса. В действителност руската пролет е била подкрепена от елитарните групи, и смисълът на тази подкрепа се състоял в това, че тези групи се стремели да изтъргуват своята неприкосновеност пред новата власт. Затова те подкрепили масовите народни протести. Протести срещу новата Киевска власт. В региони, в които е имало няколко противопоставящи се елитарни групи, тези групи се обединили и с помощта на Киев успели да противостоят на руската пролет. Това се случи в по-голяма част от регионите. Макар че, ако говорим за областите, които вече изброих в тях по-голяма част от населението всъщност се отнася негативно към сегашната украинска власт и позитивно към подобряването на отношенията с Русия и дори към създаване съвместно с Русия на икономически и политически съюз. А в случая на Донбас Киев е трябвало да се договаря непосредствено с Ахметов и Ефремов. Но Киев не е искал да се договаря с никого. Всъщност това не е била грешка, а последователна позиция на новата власт дошла след революцията. Те не искаха да се договарят с никого. Те искаха само грубо да подтискат (нали те биха победители). Срещайки съпротива те дори не се замислиха за необходимостта от преговори за да не бъде допусната дезинтеграция на държавата. Тоест този въпрос не се е разглеждал по принцип. В последствие действащата украинска власт е успяла да се договори с Ахметов и да потисне групите на Ефремов. Но те били загуби прекалено много време, защото сега Ахметов и Ефремов вече нямат голямо влияние върху Донбас. Там се е появил нов революционен елит и преговорите трябва да се водят с тях. Ситуацията в Крим била по-различна. Според информация, с която разполагам и изводите направени от много други хора, ситуацията там от самото начало била влошена. Предполагало се е, че там ще възникне конфликт. |
|
Василий Стоякин
гр. Киев автор: Любомир Данков Част 4 | |
Василий Стоякин, интервю за българските СМИ. Част 4. | |
|
В Крим трябваше да възникне междунационален конфликт и реално погледнато, той започна. Инициатори за конфликта бяха кримските татари, които през всичките години на независимост (на Украйна – ред.) възприемаха киевската власт като единствения си съюзник, доколкото голямата част от населението беше настроена срещу Киев. Доколкото разбирам, САЩ стояха зад държавния преврат и поддържаха новата украинска власт, изхождайки от това, че такъв конфликт, по-скоро въоръжен, ще спомогне силно да се отслаби Русия, като на първо време я застави да изкара Черноморския си флот от базите в Крим. Тоест, в Крим трябваше да има кръвопролитие. Реално погледнато, кръвопролитие имаше. На 26 февруари – денят, който сега Киев отбелязва като начало на съпротивата срещу руската агресия – имаше сблъсъци до Върховния съвет на Крим, в резултат от които загинаха двама души. След това можеше да започне пълномащабен междунационален конфликт със сериозни последици, с жертви и от двете страни и намеса на въоръжените сили. Бъдещето на Крим беше много неясно и по-скоро страшно. Какви са били основанията на руската власт, трудно ми е да кажа, но по всяка вероятност те са отчели такава възможност – че във всеки случай те ще се окажат виновните и че конфликтът е неизбежен, затова ще се наложи спешно да се изведе Черноморския флот. Всичко това не се хареса на Москва и беше направен опит – успешен опит – да се вкара руска войска. Всъщност това не беше редовна войска, а представители на частна военна компания – така наречените вежливи зелени човечета, които на 27 февруари поеха контрола над практически цялата територия на Крим, а украинската войска не успя да окаже съпротива. Стратегията успя, главно защото беше напълно неочаквана, имаше качествено превъзходство на силите, украинската армия в този момент нямаше никаква бойна готовност, а и най-вече защото просто никой не очакваше, че Русия ще предприеме толкова резки и изненадващи стъпки. Това позволи на ръководството на Крим да обяви излизането си от състава на Украйна, да проведе референдум и да встъпи в състава на Русия. С това приключи Кримския епизод. Украинското ръководство не успя да окаже никаква съпротива, тъй като действията на руската страна бяха изненадващи не само за Киев, който не разполагаше с ресурс да възпрепятства тези действия, но и за САЩ. Всичко това беше напълно неочаквано и им се наложи незабавно да се откажат от всички планове, свързани с Крим. Затова пък успяха да потушат протестите в по-голямата част от областите на Украйна. Тогава възникна въпросът за Донбас. Повтарям, никой нямаше намерение да преговаря, беше обявена антитерористическа операция и беше направен опит да се потушат настроенията в Донбас по военен път. На практика, там в голяма степен не ставаше дума толкова да се принуди Донбас към подчинение, колкото ставаше дума да се провокира конфликт, тъй като още първите стълкновения, които станаха на Донбас се случиха между въоръжени националистически формирования от Десен сектор, доброволчески батальони и украинската милиция с вътрешните войски на Украйна. Едно от най-известните такива стълкновения се случи на 9 май в Мариупол. В града влезе батальонът Азов, съставен от привърженици на националистически организации. В Мариупол имаше опълчение, но тези хора не бяха въоръжени и не можеха да окажат никаква съпротива. Батальонът, който не срещна никакво организирано противодействие, нападна полицейското управление, запали го, уби няколко от полицаите и след това влезе в престрелка с подразделението от вътрешни войски, което дойде на помощ. Това се повтаряше навсякъде. Прословутият инцидент в Славянск, когато Стрелков завзе града… Първите жертви и от двете страни са следствие отново на случайни стълкновения между сътрудниците на Службата за безопасност на Украйна и едно от националистическите формирования. Не опълченците откриваха първи огън – първи започнаха престрелка помежду си представителите на киевската власт. Това са фактите. След като войната в Крим не им се получи, започнаха да подклаждат и провокират война в Донбас – и там вече успяха. |
За киевската власт всичко това имаше дълбок смисъл. С помощта на разпалването на военни действия успяха да решат цял куп въпроси, особено да мобилизират обществото в поддръжка на властта, макар че отношението на хората към властта беше твърде спорно. По този начин например успяха да изведат от Киев и да пратят на Донбас най-радикалните националисти, които можеха да попречат на новата власт да се закрепи, както и да решат още много по-дребни проблеми. От самото начало Киев беше заинтересуван да има война и съдейки по всичко, от самото начало бяха заинтересувани и САЩ. Те искаха да въвлекат в украинския конфликт Русия, за да имат основание да въведат санкции против нея. Повод за санкциите стана превземането на Крим от Русия. Въпреки че това превземане стана не само със съгласието, но и с активната подкрепа на кримското население, фактът си остава факт – това действие не беше законно, това беше анексия. Юридически присъединяването на Крим към Русия не е оформено и до днес, тъй като изменение на границите на Украйна може да се осъществи само след всенароден референдум. Такъв референдум нямаше, а дори и да се беше провел, по-голямата част от украинското население би била против. Ето защо аз лично не знам как може да се получи съгласие от Украйна за излизането на Крим, въпреки че то е факт. В Донбас ситуацията беше различна. Там се създадоха две народни републики, появи се опълчение. С течение на времето незначителна част от териториите им беше загубена, но съпротивата растеше и на определен етап Русия започна да оказва военна подкрепа. Там започнаха да пристигат голямо количество доброволци, а въоръжение и военна техника си имаха в изобилие, тъй като в Донбас се намират най-големите складове с оръжие и като се има предвид многочислеността на опълчението и това, че сред тях се появиха военни командири с голям боен опит в Чечения и Афганистан, опитът за потушаване на конфликта с военна сила завърши с поражение за Украйна. Разбира се, че има връзка между конфликтите в Крим и Донбас. Ако не беше Крим, вероятно нямаше да ги има и военните действия на Донбас, може би нямаше да го има и Дома на профсъюзите в Одеса, макар, разбира се, това е трудно да се предскаже. Хората, които дойдоха на власт в Украйна – повтарям – те бяха заинтересувани да има конфликт. По-нататък по въпроса за референдумите. В различните региони те бяха с различен статут. Референдумът, който се проведе в Крим, по принцип не противоречи на логиката на украинското законодателство. В украинската конституция е заложена възможността за провеждане на референдуми в Крим. Разбира се, там не се споменава за правото за излизане от състава на Украйна – украинските закони не допускат това. Но ако трябва да сме точни, излизането на Крим се осъществи със същата степен на легитимност, с която стана излизането на Украйна от състава на Съветския съюз през 1991 г. Тогава също беше проведен референдум с достатъчно неясен въпрос, но решението се взе с други основания. Освен това, Съветския съюз се разпадна, а Украйна не, и това позволява на Киев да настоява, че излизането на Крим от състава на Украйна е юридически незаконно. Но, повтарям, самите жители на Крим винаги са се считали по принуда граждани на Украйна. Ако говорим за Донбас, то статута на референдума там не ми е особено ясен. От юридическа гледна точка не е особено надежден, но със сигурност мога да кажа, че и двата референдума представляват реалното волеизявление на населението от съответните области. Данните от референдумите съответстват на тогавашната реалност. Не бива да се твърди, че хората са били принуждавани или излъгани. Хората се оказаха в ситуация, в която от тях се искаше да изкажат собственото си мнение за случващото се и те го изказаха. Мнението им беше следното: новата украинска власт е такава, че по-добре да нямаме нищо общо с нея; искаме да се отделим от Украйна, но не и да образуваме самостоятелна държава. Това са руски хора, с руска култура, и те поискаха да се върнат в Русия. Крим успя в това, но Русия не прие Донбас. Защо стана така, и беше ли грешка или не? Това е друг въпрос и нека на него отговарят руските анализатори. |
|
Василий Стоякин
гр. Киев автор: Любомир Данков Част 5 | |
Василий Стоякин, интервю за българските СМИ. Част 5. | |
|
Относно статуса на конфликта на Донбас мисля, че това е безспорно гражданска война, която на практика започна още през 2013 г. Това е противопоставяне между традиционно националистически и традиционно проруски региони. Реално, бойни действия с различна степен на интензивност се водеха в повечето области на Украйна. Ако говорим за края на 2013 и началото на 2014 г., тогава станаха превземания на областни администрации, на силови структури и военни складове основно в Западна Украйна, а след това същия процес се прехвърли и в Източна. Благодарение на въоръжения конфликт в Донбас киевските власти успяха да локализират гражданската война в един регион – на практика гражданската война по цялата територия на Украйна премина в състояние на междудържавен конфликт: между държавата Украйна и двете непризнати републики на Донбас. Ролята на Русия… Сегашното киевско ръководство настоява, че става дума за война между Украйна и Русия, но това ще е много странна война, защото именно Киев не прави нищо от това, което следва от подобни гръмки изявления. Ако има война, то поне нещо трябваше да се прави, трябваше да се прекъснат дипломатическите отношения, да бъде въведено военно положение, трябваше, в края на краищата, да бъде обявена война. Нищо такова не беше направено, ето защо от тази гледна точка не може да се говори за война между Украйна и Русия. Заявленията на украинските власти по този повод са просто юридически некоректни и политически безотговорни. Щом искате да има война между двете страни, дръжте се както трябва. Затова никой не вярва на Киев. Едно е да допуснем анексирането на Крим от Русия, съвсем друго е да говорим за въоръжено нахлуване на руски войски на територията на Украйна в Донбас. Това не бива. До ден-днешен няма доказателства за присъствието на руски войски на територията на Донбас, а в същото време и САЩ, и Европа правят всичко, което зависи от тях, да не бъдат намерени там такива войски. Дори да ги има там, няма доказателства за това. Достатъчно е да сравним снимките от американски разузнавателни спътници – когато снимат руски военни бази в Сирия, на тези снимки могат да се разчетат номерата на бордовете на самолетите и бронетранспортьорите. А когато същите тези спътници снимат територията на Донбас, виждаме само някакви неопределени сенки и изобщо не става ясно какви са. Тоест, невъзможно е да се установи руска ли е техниката там и дали по някакъв начин е свързана с редовната руска армия. Сега в киевския Музей на войната (Музеят на втората световна война, по-рано – Музей на Великата Отечествена война – ред.) има изложба на трофейна военна техника с много особени надписи. Можете да разгледате – там има табелки, на които пише „На тези машини има тактически обозначения, които свидетелстват, че тя се отнася към определена редовна руска воинска част“. Моля ви, господа, това, което наричате тактическо обозначение, това е едно бяло триъгълниче на вратата на някакъв камион. Кой и кога го е рисувал – аз не знам, и защо трябва да смятам, че това триъгълниче е нарисувано точно от руска войска на руска територия? Защо трябва да мисля, че когато тази войска е нахлула в страна, с която официално не се намира във война, не е заличила този триъгълник? Например, виждам там един БТР и на него пише, че шината му не се произвежда в Украйна, а двигателят му се произвежда само в Русия и не се доставя в Украйна. Господа, този БТР въобще няма шини. Вероятно са изгорели в пожара. Защо трябва да вярваме на тези табелки? Що се отнася до моторите, със сигурност знам, че точно миналата, 2016 г. Украйна закупи през Молдова партида руски дизелови двигатели за тези същите БТР-и. А през 2014 г., ако не се лъжа, до септември месец от завода на руския концерн ГАЗ продължаваха доставките на същите двигатели, които се монтираха на украинските БТР-и. Защо? Просто защото имаше договор, той беше разтрогнат, между другото, от украинска страна, когато беше прекратено военно-техническото сътрудничество. Затова, пак повтарям, няма доказателства за руско участие в този конфликт, макар и да допускам, че на Донбас има руски военни в качеството си на съветници, а вероятно и участват във военните действия. Но, повтарям, това не е доказано по никакъв начин. Що се отнася до статута на операцията – според мен това е армейска военна операция. В украинското законодателство е определен статута на антитерористическите операции. Когато се провежда такава, тя се провежда от силите на Службата за безопасност на Украйна. Редовни армейски части не участват в антитерористически операции по закон. По време на провеждането им от района, в който се провеждат, се евакуира цивилното население. Обстрел по градове с антитерористическа цел противоречи на самата идея на АТО. |
Между другото искам да отбележа, че вече дори на официално ниво и вече в изказванията на президента на Украйна започва да звучи мотива, който можеше да се чуе във всякакви патриотически социални мрежи – чрез обстрелването на донбаските градове Украйна принуждава Путин към отстъпчивост при преговорите. Тук логиката е гениална – ще обстрелваме украинските градове, за да може президентът на чужда държава, който няма никакво отношение към тези градове, да се държи различно по време на преговори. Дори не знам как да нарека такова нещо, тук дори не говорим за липса на логика, това е някакъв безкраен цинизъм. С други думи, в законодателно отношение АТО не оправдава тези действия. Юридически това, което прави Украйна, няма статут на антитероистическа операция, т.е. от гледна точка на украинското законодателство тази военна операция от самото си начало се явява престъпление с одобрението на висши украински длъжностни лица – ръководството на Министерството на отбраната, Генералния щаб на въоръжените сили. Това мога да кажа за статута на АТО. Ако трябва да кажем как трябваше да реагира украинската власт през 2014 г…. Не си представям други действия от тази власт, която дойде тогава, просто защото тогава на власт дойдоха хора с крайно неустойчиво положение, без някакъв особен статус, който да им позволява да преговарят и да вземат решения. Самият президент Янукович беше отстранен от власт по напълно неконституционен начин, по напълно незаконен начин бяха назначени избори за нов президент и по напълно незаконен начин беше приета новата стара Конституция от 2004 г. Иначе казано, отвори се огромна, чудовищна дупка в легитимността и можеше да се запуши само чрез прилагане на въоръжена сила. Освен това, тук говорим за политически авантюристи с много ниска степен на политическа отговорност, която от своя страна е заразена от националистически идеи и политическа диктатура – от тях не можеха да се очакват други действия, и тогава, и сега. Сега всички тези хора продължават да формират политическия елит и това е партията на войната, която продължава да настоява да не се прекратява конфликта. А президентът Порошенко се опитва да лавира между, от една страна, мнението на по-голямата част от страната – по социологически данни над 65% от украинците искат конфликтът да се реши по мирен път, тоест президентът е длъжен да се съобрази с тях; а от друга страна трябва да се съобрази с политическата класа, която се формира в резултат на революцията, огромната част от която настоява за продължаване на войната. И така, той постоянно се мята между едните и другите. В началото на годината започна да говори за края на войната, сега – след Мюнхенската конференция – пак започна с агресивно-милитаристката риторика и се боя, че това пак ще доведе до ожесточаване на конфликта. Друго развитие на събитията не виждам. Може би и в други региони щяха да възникнат конфликти, но ако Русия не се бе намесила, по-скоро смятам, че най-активни военни действия щяха да се водят в Крим. При всички случаи щеше да има война и при всички случаи Русия щеше да бъде намесена в нея. Сега за това, как може да се реши този проблем. Честно казано, връщайки се отново към недостатъците на Минските споразумения, смятам, че основният недостатък е в това, че от самото начало в споразуменията не взеха участие САЩ. Америка винаги е играла огромна роля в украинската политика и продължава да го прави. Честно казано, няма такова нещо като украинска политика – има частна политика на САЩ на територията на Украйна. Всичко останало са махленски свади между украинските политици, които искат да се наместят по-близко до американските чиновници и и всеки от тях е готов на всичко за правото американския посланик и американския вицепрезидент да поставя указания именно на него, а не на някой от политическите му конкуренти. В това е и целия смисъл на политическата борба в Украйна. И в тази ситуация, дори въпреки това, че Меркел първо поиска разрешение от Вашингтон и чак тогава започна да се изявява в ролята си на миротворец, Минските споразумения не бяха достатъчно важни за украинската власт. За украинската власт е важно само това, което казва Вашингтон. Сега се намираме в един междинен момент, в който Вашингтон мълчи, защото Тръмп все още не е решил политиката си по отношение на Украйна, а сегашното украинско ръководство се старае много да му пречи в това отношение. Но Тръмп скоро ще започне да отмъщава, при това много изобретателно. Така или иначе, всеки ход от по-нататъшните преговори е немислим без участието на САЩ – това първо. Второ, всички споразумения, които ще се подписват в бъдеще, трябва да предвиждат радикални промени в украинската власт. |
|
Василий Стоякин
гр. Киев автор: Любомир Данков Част 6 | |
Василий Стоякин, интервю за българските СМИ. Част 6. | |
|
Всички споразумения, които ще бъдат подписани в бъдеще, трябва да предполагат съществени промени най-вече в самата Украйна – т.е. нито една гаранция, която може да получи Донбас в състава на Украйна, не може да бъде достатъчно надеждна, ако не е подкрепена от съответен силов натиск отстрани, и ако партията на войната продължи да бъде толкова влиятелна, колкото е сега. Докато тези хора са във властта и могат да взимат решения, които по някакъв начин засягат връщането на Донбас в състава на Украйна, това връщане е немислимо. |
Трябва да се дадат определени строги гаранции по отношение неприкосновения статут на Донбас в бъдеще, независимо какъв точно би бил той, дори и в чисто военно отношение. Ако е нужно, на тези територии не бива да има украински войски. Без такива гаранции, повтарям, бъдещето на споразуменията е много тревожно, с оглед на изпълнението им в бъдеще. |