Войната в Донбас е следствие на верига от събития. Възникна протест и никой нямаше намерение да отстъпва.

Веднага казвам, че изразявам субективно мнение. Ако ме питате защо и как започна войната и за този прословут термин АТО - дали си спомням откъде се появи той - АТО означава анти терористична операция. Този термин се появи още по времето на президента Янукович, когато в Западна Украйна се превземаха сградите на силовите ведомства и на военните части - това имущество беше разграбено, когато случайни хора се въоръжиха, тогава и възникна въпроса как да се урегулира това. По телевизията тогава анализираха с какви ресурси разполага държавата Украйна, за да реши този въпрос - колко човека от личния състав на Министерство на вътрешните работи, колко от армията. Като сега си спомням, споменаваше се количество от 43 000 души. Точно заради разрешаването на въпроса за разоръжаването на тези лица се появи термина анти терористична операция - АТО. Впоследствие този термин се прехвърли на Изток - събитията се случиха огледално, и аз сега си спомням за известния учен Зигмунд Фройд. Той казва така - всяко обвинение е автобиографично, така че ако ние твърдим, че някой е взел оръжие в ръце, то най-добре на първо място да си спомни какво е направил той лично, защо всичко се е получило така.

Тогава възникна определен конфликт на интереси - сега споделям собствените си впечатления - когато стана смяната на властта, на практика първата работа на господин Турчинов беше да отмени езиковия закон на Колесниченко, въпреки че нямаше абсолютно никаква нужда от това - според мен сякаш от позицията на победителя, който рита победения. Разбира се, закономерно започна протест, и той се изрази чрез народното гласуване на 11 май. Много добре си спомням - по телевизията показваха как същия този Турчинов на заседание на Върховната рада говореше,

че явилите се на референдума са били не повече от 30%. На някого вероятно му се е искало да е така, но повярвайте, не беше така. В този ден - запомнил съм го прекрасно, беше чудесен слънчев ден - всички имахме усещане за празник. Аз лично се отнасях много скептично към това, не вярвах, че хората ще отидат да гласуват. Но когато стана този опит за отмяна на закона, когато се случиха събитията в Одесса, нещо като че ли преряза хората и те се понесоха като река. Действително пред избирателните секции имаше опашки. Това е верига от събития, случиха се множество провокиращи фактори, възникна протест и в един момент никой нямаше намерение да отстъпва пред другия. Искахме да се борим до самия край. Ето това се получи.

В Одесса, в Дома на профсъюзите, бяха убити - изгорени - голямо количество хора, няколко десетки души. Това се показваше в пряк ефир и можеше да го види целия свят. Показваха в едър план млади момичета, които приготвяха коктейли Молотов, с усмивки на лицата си и подаваха тази запалителна смес на другите - ще ги нарека ултраси. Те ги хвърляха в сградата, за да изгорят хората. По официални данни загинаха 48 души, но има и други данни, според които хората са много, много повече. Някои се хвърляха от прозорците, други - вече ранени - пребиха на улицата, трети се задушиха от дима. Можеше да се видят такива кадри, в които разярената тълпа влачеше по земята ранени хора, как тези хора страдаха, а други хора се радваха. Това бяха много тежки, много жестоки кадри, които нямаше как да не предизвикат вълна от възмущение и негодувание. Това е закономерно, и ако някой все още не е наясно с това, мисля, че е крайно време да потърси материали и да научи.

Виталий Фролков
лекар, завеждащ отделение в 21-ва
градска болница в Донецк

гр. Донецк
редакцията на "Донецк вечерний"
ноември 2016 г.

автор: Любомир Данков

Част 2

Пристигаш в пуст град, напуснат набързо от повечето си жители, рано сутрин до будката за вестници виждаш танк.

За събитията, в които съм бил пряк участник, мога да говоря достоверно. Аз съм лекар, завеждащ хоспис-отделение, в което лежат неизлечимо болни хора. Нашето отделение се оказа съвсем близо до разграничителната линия, фактически на предната линия на бойните действия. През юли 2014 аз бях в отпуск, тогава заради активизирането на бойните действия животът на хората в отделението беше застрашен и то спешно беше евакуирано в основния корпус на 21-ва болница, която се намира в село Октябърское. Както се оказа, съвсем навреме, защото буквално след няколко дни покривът на сградата ни беше разрушен. В него попадна снаряд от Град и след това сградата беше неизползваема за около 9 месеца.

Когато на 1 август 2014 се върнах от отпуск, вече работех на ново място - в евакуация. Запомних много добре този ден, написал съм и статия по темата. Статията се нарича Първият ден - можете допълнително да се запознаете с нея. Обстановката беше много страшна - пристигаш в пуст град, напуснат набързо от повечето си жители, едно празно населено място, в което рано сутрин до будката за вестници виждаш танк, сякаш това е в реда на нещата. Бяха страшни летни, есенни, а впоследствие и зимни месеци, когато всеки ден, денонощно селото беше под обстрел. Взривяваха се снаряди, разрушаваха се къщи, по нашата болница започнаха да стрелят на практика веднага, имаше многократни попадения както по корпуса, така и по територията й. Само по чудо избегнахме голям брой жертви, но все пак такива имаше.

Една посетителка, която съпровождаше пациент, беше убита от осколки, когато излезе на улицата. През ноември пострадаха хора от персонала ни, пътували в автобус от жп гарата към болницата - това разстояние е около 2 км. Започнал минометен обстрел и те излезли от автобуса. Когато настъпило затишие, не съобразили опасността и се надигнали. Тогава бяха убити мирни жители, трима от нашите колеги бяха ранени, ранен беше и шофьорът на автобуса. Ето ви и друга ситуация - лекарка от нашата болница беше убита в собствения си дом от взрив на снаряд, пред очите на сина си. Ако не бъркам, това се случи в Кировски район.

Нашите пациенти - все хора, които общо-взето са без изгледи за оздравяване, се намираха в много тежки условия. Всеки ден от сутрин до вечер чуваха обстрела, стъклата на прозорците се тресяха, имаше и случаи, ситуации, аз ги наричам "да успееш да умреш"... на болничното легло умираше човек, а буквално на следващия ден взривната вълна изби рамката на прозореца и тя, заедно със стъклото, падна на същото място, на което той лежа преди няколко часа.

Този човек не видя нищо, не почувства нищо, защото - както казах - той успя да умре.

Освен това, хората се оказаха в много сложна ситуация - затворени аптеки, затворени магазини, налагаше се да търсим храна и помощ от доброволческите организации - лекарства и буквално препитание, дори памперси за неизлечимо болните в най-тежки условия. Но трябва да отдам дължимото на нашите пациенти - те проявиха твърдост, бяха за пример, и това ни позволи да запазим отделението и колектива си. Накрая, когато стана съвсем непоносимо - по-точно през януари 2015, се евакуирахме. Тогава за пореден път ни обстреляха с установки Град, наложи се да се преместим по-близо до центъра на града.

А сега ще се опитам да покажа една картина специално за европейския зрител - как е възможно да се намираш и да работиш в болница, в която в помещенията температурата е 0 градуса - съдовете с вода се покриват с ледена коричка, а те трябва да се пълнят, защото централното водоснабдяване е прекъснато. Без вода, без електричество - работниците от службата по извънредни ситуации ни предоставяха генератор за по няколко часа в денонощие - и в ето тези условия хората живяха месеци наред. След това се евакуирахме. Това са достатъчно ярки епизоди. А помощният персонал, който продължи да идва на работа, го правеше буквално с риск за живота си. Представете си - вървиш по пътя към работа, и в краката ти се образуват нови и нови ровове от бомби - тоест, сега си се разминал с удара, провървяло ти е и този път. А можеше и да не ти провърви.

През май 2015 се върнахме в стария си корпус, все още не беше ремонтиран, още нямаше водоснабдяване, но слава Богу, вече работеше електричеството. Докато работехме, течаха ремонтни дейности. Вече се намирахме там, когато на 24 август 2015 - та започна обстрел и отговорно заявявам, че той се проведе от страната на Пески (село в близост до Донецк, база на украинската армия) - един вид празничен салют по случай деня на независимостта на Украина. Тогава в болницата попаднаха две мини - няколко метра по-наляво и снарядите щяха да улучат помещение, в което лежаха пациенти. Пак Бог ни помогна тогава, пак ни се размина. Всичко това са реални събития, епизоди от реалния живот. Между другото, последиците от този обстрел бяха отбелязани от независимия журналист Еманюел Гринспан, тези кадри ги има във фейсбук, там могат да се видят. По някаква причина тогава не попаднаха във военните сводки за обстановката в град Донецк, но са факт и могат да се проверят.

Виталий Фролков
лекар, завеждащ отделение в 21-ва
градска болница в Донецк

гр. Донецк
редакцията на "Донецк вечерний"
ноември 2016 г.

автор: Любомир Данков

Част 3

Трябва да намерим в себе си сили. Прошка и намиране на общи точки - това е пътя.

Ако говорим за това как може да се сложи край, трябва да изхождаме от това, че рано или късно този край ще бъде сложен. Това е неизбежно. Да вземем дори пример от Колумбия, където повече от петдесет години имаше гражданска война, но все пак страните намериха път за разбирателство.

Спомням си трагичните събития през януари 2014–та година, когато представителите на така наречената опозиция провеждаха враждебни действия, които завършваха с агресия спрямо сътрудниците на правоохранителните органи. Тогава, да кажем, волята на народа доведе до това, че представителите на прокуратурата, представителите на силовите ведомства амнистираха хората, които участваха в тези събития, в тези безредици, тоест простиха им.

Това предизвикваше неразбиране – как е възможно, те са извършили престъпление, а ги пускат...

Сега мащабът е много по-голям, много по–страшни неща се случват, но пътят е един и същи. За да не е трудно на противниковите страни, трябва да намерим в себе си сили и да започнем обсъждането с решение за амнистия. И последващите действия да изключват възможност за насилие, възможност за физическо унищожение на опонента. Така ще стигнем до поставената цел.

Прошка и обсъждане за намиране на общи точки изключително в резултат на диалог. Това е...