Руслан Коцаба, журналист. Войната в Източна Украйна.

Станах пацифист по стечение на обстоятелствата. Стана така, че каналът, за който работех – един столичен телеканал, казваше се “Канал 112 Украина” – та този телеканал ме изпрати в качеството ми на военен кореспондент в зоната на бойните действия. Тогава отначало снимах доброволческия батальон Айдар, той тогава се намираше в Половинкино. Тогава имаше такова село в гората наблизо до Старобелск (Луганска област – ред.). А след това, за да покажа и втората гледна точка, заминах за Луганск – тогава там вече беше ЛНР. Дадоха ми акредитация и съответно вече можех да правя сравнение – първо, според мотивацията на на едната и другата воюващи страни, и спрямо това, което предаваха по телевизията установих, че върви пропаганда на насилието, на войната, на жестокостта.

Пристигам тук, в Киев и започвам да говоря по телевизията, че трябва да се направи нещо, защото пропагандирането на насилие ще доведе до още по-голяма ескалация на конфликта. Но тогава никой не ме слушаше и излезе, че призовавам към пацифизъм, с което пък си създадох големи проблеми, спечелих си врагове, започна да ме наблюдава украинската служба за безопасност – твърдяха, че прекалено много си позволявам, че да се критикува властта по време на война ме прави най-малкото враг на Украйна и “ръка на Кремъл” – у нас така е прието, когато критикуваш властта, веднага ставаш агент на Москва.

Аз бях и в ЛНР, и в ДНР – обиколих цялата фронтова линия от украинска страна, бях и на планината Карачун – това стана, когато в Славянск отново влязоха украинските войски. Бил съм и в относително мирни места, например Мариупол. Такава стоят нещата. Стана ми много тъжно, защото в един момент се оказах в постоянен конфликт с тази пропагандна машина и установих, че снимам, но тези филми не стигат до никого, като че ли отиват директно в канала или както се казва у нас, “прибират се дълбоко в сандъка”, т.е. на никого не са нужни. Тогава си поговорих с ръководството, обясних им, че те, естествено, ми плащат, застрахован съм, но защо да си рискувам живота, след като никой не вижда моите филми? Още тогава от телевизионния канал,“112 Украина”, ми намекнаха, че страната се е променила и, Руслан, филмите, които снимаш, не можем да ги покажем, защото ще ни обвинят, че не сме патриоти. А понятието патриотизъм го превърнаха в бизнес-инструмент, т.е. под прикритието на патриотизма грабят и разпалват войната.

И затова, когато влязох в постоянен конфликт с тази огромна пропагандна машина разбрах, че могат или да ме убият, или да ме тикнат в затвора, за да замълча. По-скоро се подготвях се за най-лошия вариант, бях доста мобилизиран, но стана така, че ме вкараха в затвора. Последната капка, която преля чашата и ги провокира, беше моето видео-обръщение в Ютуб, в което се обърнах към президента Порошенко и казах, че ако това е АТО – Антитерористична операция - тогава, ако обичате, използвайте антитерористичните подразделения, които ние издържаме, народът ги издържа с народни средства. Ако пък това е война – тогава, моля, назовете, изяснете кой е врага, кой ни е нападнал и обявете мобилизация. Но да се мобилизират хора, да ги хвърлят като пушечно месо и да се нарича това Антитерористична операция – това вече е геополитическа игра и аз разбирам, че в тази игра Украйна не е субект, а обект, т.е. на практика като че ли се оказахме между чука и наковалнята в отдавнашния конфликт между САЩ, Русия и Европа и те могат така да си воюват до последния украински патриот.

Когато казах всичко това във видеото, ме арестуваха. Най-тежката присъда у нас е за държавна измяна. До 97-а година присъдата за държавна измяна беше разстрел, т.е. това беше най-тежкото наказание. След това го направиха затвор за 12 години и повече. Съответно мен ме държаха в Ивано-Франковск, където съм роден, в местното СИЗО (Следствен изолатор за задържане на обвиняемите – обвиняемите се държат там до произнасянето на присъдата от съда– ред.). Седях там 524 дни и когато по-късно апелационният съд, т.е. Ивано-Франковският областен съд на втора инстанция ме оправда напълно – аз очаквах кога ще влезе в сила оправдателното решение, Генералната прокуратура протестира решението с касационна жалба, че оправданието ми е незаконно и протестира решението за моето оправдание във Върховния съд тук, в Киев. Върховният съд застана на страната на прокурора и каза: Действително, Коцаба, това дело трябва се преразгледа от нулата и вече на 19 февруари в Долино (Ивано-Франковска област – ред.), в Долинския районен съд ще се състои първото заседание за преразглеждане на делото за т.нар. държавна измяна. Съответно там могат да ме задържат под стража, по-точно те са задължени да ме държат под стража, тъй като обвинението ми е тежко и няма друга мярка, освен под стража, само СИЗО, т.е. само затвор. Нито електронна гривна, нито парична гаранция – нищо, само задържане под стража, арест.

В затвора аз напълно надживях страха, затворът не ме сломи – навсякъде, даже в съда, даже ако ме арестуват – ще правя така, че всяко съдебно заседание, на което ме докарат от килията, от затвора ще го превръщам в своего рода протестен мини-митинг, ще се обръщам към адекватните украински граждани, а също и към световната общественост, към международната общественост. Ще настоявам, че в Украйна се води война, която се е превърнала в бизнес, защото местните олигарси са узурпирали цялата власт в Украйна, те са заинтересовани войната да върви по варианта на Приднестровието или на Осетия и Абхазия, с други думи създало се е някакво ново образувание и там няма нито мир, нито война, а те в това време заработват баснословни милиарди от кръвта и от нещастието на обикновените хора.

Освен че съм журналист и бивш политически затворник - Amnesty International ме призна за политически затворник в Украйна, между другото за пръв път за 27 години в историята на украинската държава - аз станах своего рода правозащитник, към мен се обръщат, консултират се, молят да присъствам на съдебни дела за морална поддръжка. Чувствам това като свой вътрешен дълг, тъй като докато бях в затвора за мен беше много важно да идват журналисти и то не по поръчка на властта, за да ме дескредитират или да напишат някакви пошлости за мен, въпреки, че не можех да им кажа нищо, имаше такива, които идваха, за да ме поддържат. Тогава дойдоха журналисти от 17 канал. За съжаление властта унищожи този телеканал – използваха неонацисти и разбиха офиса и апаратурата и никой не знае кой точно го е направил. Втурнаха се няканви хора, разбиха офиса, подпалиха всичко възможно и 17 телеканал, който ме поддържаше, който ме взе на работа като журналист, когато излязох от затвора вече не съществува, останах единствения, който има достъп до техния Ютуб канал.

Този телевизионен канал беше известен с това, че освен журналистически разследвания и новинарска емисии за първи път направи тъй наречените телемостове – един от методите на народната дипломация, в които чрез използването на новите технически възможности, например скайп, да се съберат някалко гледни точки на едно място. След репресиите към 17 канал последваха репресии към журналистите. Аз вече бях в затвора, тях също ги затвориха –журналистът и оператор Дмитрий Василец и Евгений Тимонин, и двамата бяха служители на 17 канал. Те и досега са в затвора и делото им и досега се разглежда. Съдят ги също по обвинение за тежко престъпление – нарича се “Сътрудничество с терористични организации” – мисля, че е член 269 от Наказателния кодекс на Украйна. При това ЛНР и ДНР не са признати за терористични организации, това е пълен юридически абсурд. Но у нас така се случват нещата – и момчетата седят в затвора.

Искам също да кажа, че имаше репресии и против опозиционния сайт Strana.ua. Сегашният главен редактор на сайта Игор Гужва преди две седмици потърси политическо убежище в Австрия и замина, тъй като искаха да го затворят по обвинение – изфабрикувано обвинение за вземане на подкуп.

Друг показателен момент е репресията срещу Василий Муравицки. Вася Муравицки също е журналист, от Житомир, той и сега се намира в житомирския арест и също както и на мен му вменяват държавна измяна, т.е. обявяват го за враг на народа, но обвинението му е за държавна измяна - за това, че имал трудов договор с руски работодател, което всъщност не е забранено със закон и въобще обвинението е абсурдно; обвинен е, че по телефона е говорил за някакъв си Пампух. Мислеха, че Пампух е име на агент, а това е името на домашната му котка. Нашата Служба за безопасност е пълен абсурд, на практика те се изживяват като бизнесмени, работят изключително непрофесионално и затова стигаме до подобни казуси.

Вася Муравицки лежи, както вече казах, в житомирския следствен изолатор, но аз понякога присъствам на делата му – когато имам възможност и доколкото успявам, подробно уведомявам в моите канали, имам авторска програма в телеканала NewsOne, блог, Ютуб канал, Фейсбук страница – това са ми социалите мрежи.

Имаше много груби акции на репресия към канала, в който работя сега – телевизионния канал NewsOne. Обсаждаха го пет дни, пак неонацисти, натрупаха с чували с пясък, оградиха с бодлива тел, никого не пускаха да влиза и да излиза, нито хора, нито коли. Това беше т.нар. “Братство на Димитър Корчински” – има такива политически “заробитчани” (заробiтчани – укр., в съвременния украински език се използва само за наемните работници от Украйна зад граница обикновено без официално трудово правоотношение, нелегални работници – ред.). Показателен е и моментът, че те поставиха като условие за сваляне на блокадата моето уволнение от работа, защото видите ли, аз заемам непатриотична позиция.

Миналата седмица репресиите бяха насочени към редакциите на вестниците, към радиото – това са “Вести”, “Вести-радио FM” и вестник “Вести” – те са твърда опозиция на действащата власт, заемат и антивоенна позиция. Искам да кажа, че фактически работата на FM-радио и редакциите на вестниците е парализирана. Всичко е изпотрошено и изгорено. Всичко това се случва в центъра на града, в бизнес-центъра Гъливер. Идват, въоръжени с електрожени, и започват да правят обиски, пристига истински бронетранспортьор, хора с маски и всичко това се прави, за да изплашат другите журналисти – ето, виждате, те са опозиционери, а ние с опозицията действаме именно така.

Самата ситуация с репресиите е много тягостна и за мен е болна тема, тъй като много от моите колеги действително се изплашиха и се страхуват да критикуват властта. Това даже не е на ниво цензура, въпреки че ние имаме цензурен орган, нарича се Минстец – Министерството на информационната политика, то задава тайни директиви – теми, които трябва да се разясняват и теми, които са нежелателни, както и списък на лицата, които в никакъв случай, освен в краен, не бива да се допускат в ефир. Аз също съм в този списък, т.е. аз съм в този черен списък и затова освен в моя канал не мога никъде другаде да се появя в ефир, мен даже никой не ме кани. Такава е ситуацията със свободата на словото. Мога да уточня, че това навярно е не толкова свобода на словото, колкото отсъствие на свобода на словото, за съжаление.

Европа също използва такива двойни стандарти. Първо, в Европа също, според мен, върви ограничаване, при това стремително ограничаване на свободата на словото. Само че там това не се прикрива с военна риторика, както е при нас – да допуснем, че има война и не трябва да се критикува властта; в Европа това се прикрива със заплахата от тероризъм, от терористични актове – затова трябва да се ограничава нивото на демократичните свободи, та за каква демокрация говорим, когато има терористи? Т.е. налице е същата политика на сплашване и журналистът трябва десет пъти да премисли преди да напише нещо, за да не го обявят или за съучастник на терористите, ако поиска да освети различни гледни точки, или за жертва – потенциална мишена за терористите.

Това е изключително двулично и мен силно ме вбесява този европейски фалш, защото те през цялото време клатят глава, декларират “Ние сме дълбоко обезпокоени”, но ако допуснем, че в Европа има терористичен акт и са загинат хора, европейските медии няма да мълчат. А това, че в Украйна четири години се води война? Разберете – Великата световна продължи пет години, а у нас войната продължава вече четвърта година. И тук почти всеки ден загиват хора. Те казват: ами, Минските споразумения не работят, но няма значение, все пак ние сме дълбоко обезпокоени. Същия фалш наблюдавахме по времето на Евромайдана – идваха разни европейци и обяснаваха: Това е мирен процес, но ние сме дълбоко обезпокоени.

След това политиците използваха този банален, обикновен мирен протест за своите интереси – те предизвикаха въоръжените сблъсъци, коктейлите Молотов, неизвестните ни снайпери и други подобни. След това политиците - и европейските, и американските, и нашите проевропейски и проамерикански също започнаха да казват - ние сме дълбоко обезпокоени. Но тази дълбока обезпокоеност струваше на Украйна, и продължава да й струва, почти пълен разпад на държавата.

Освен това те нямат политическата воля да извикат Петро Порошенко (всички са наясно, че той не е субект на геополитиката, а е обект) и да му кажат – направи така и така, иначе няма да ти дадем кредити, няма да ти дадем помощи и ще изпаднеш в информационен вакуум. Но те не правят така, т.е. те също имат някакви интереси, с други думи всяка една страна, било то Германия, Америка или Русия също трябва да получат дивиденти и затова преследват някакви свои геополитически цели. Тук, в Украйна, загиват хора и това, в същността си, е огромна геополитическа игра.

И аз, докато имам възможност, здраве и, как да го кажа – дори да ми е останало само едно око и само една ръка – въпреки всичко ще продължавам да пиша и да твърдя, че съм за мира и че това е война, това е кървав бизнес, това е дяволски бизнес и политиците, които правят този бизнес не са християни, те са сатинисти. Защото я има Божията заповед Не убивай, ние не трябва да се убиваме един друг и аз не знам пример от историята, когато с военни методи, по военен път са се решили политически проблеми. С военните методи само се задълбочават политическите проблеми и понякога се превръщат в неразрешими за половин век или даже за по-дълго.

Мисля, че не трябва да преувеличаваме ефективността на ОССЕ, на тези европейски институции, тъй като те ползват обикновено само един инструмент – мониторинга. Те изучават, внимателно изучават, между другото – по отношение на ОССЕ – те сигурно разполагат с най-старателно извършеното документиране на военни престъпления. Ако всичко това се обнародва и ако даде Господ това правителство на Украйна да бъде съдено от Хагския трибунал за това, че провежда геноцид сред собствения си народ, - то използва даже въоръжените сили без обявена война против собствения си народ - то аз мисля че това, което е документирало ОССЕ - военните престъпления - ще бъдат най-подробните и най-честните доказателства.

Въпреки това единственото, което те правят, е да наблюдават, и не можем да очакваме от тях някаква ефективност, те не се месят, те казват, че това ще бъде намеса на политическо ниво, те само събират данни: там са обстреляли, там са убили, там са ранили и други подобни. Аз мисля, че не можем да очакваме много от мисиите на тези наблюдатели – ОБСЕ, ПАРЕ (ПАСЕ), дори Европарламента – те казват, да, ние сме дълбоко обезпокоени, но при това не разполагат с консолидираща гледна точка, защото част от партиите в Европарламента, да допуснем – от по-левия спектър, казват - Защо мълчите? В центъра на Европа, по-точно в географския център на Европа се води гражданска война, в която украинци убиват украинци, Америка и Русия помежду си чрез тези убийства решават някакви свои проблеми, а вие мълчите. Но има партии, за съжаление те са болшинство в същия този Европарламент и в ПАСЕ, които казват – Да, Порошенко е кучи син, но той е наш кучи син - и затова не го критикуват. Украинската власт възприема това като карт-бланш, те си мислят – ето значи ни поддържат. И потъват все по-дълбоко и по-дълбоко в използването на войната като циничен бизнес-инструмент.

Прекалено много надежди се възлагат на миротворчески мисии, било то на вариант за миротворци от ОССЕ с евентуално леко стрелково оръжие, или както вече се говори за миротворчески войски на ООН – например от Бразилия, бразилски контингент, белоруски контингент и може би няколко шведски подразделения. Мисля, че това няма да реши проблема, а може да стане още по-лошо, тъй като, както разбирате, миротворците могат да замразят конфликта, но не и да го решат, защото този конфликт трябва да се решава по политически път, т.е. трябва да се седне на масата на преговорите – ако ще е развод, да е развод, но трябва да се направи цивилизовано, с уточняване на граници, митници и др. Ако трябва, нека се приемат някакви конституционни промени... Аз по-скоро съм за единна страна, за унитарна държава Украйна, но като политически инструмент – виждам, че в обществото се разглежда възможност за федерално устройство, конфедерално, т.е. конфедерация. Важното е украинци да не убиват украинци – това е главното.

Мисля, че... това е мое лично мнение, че политиците трябва да решат всичко това по политически път. Просто сега у нас на власт е партията на войната, съставена е от хора от различни фракции, но аз я наричам Партия на войната - те са наясно, че повече няма да влязат в парламента и затова се държат като на пир по време на чума, разбирате ли – като на “бала на сатаната”, те вече започват да се държат неадекватно, агресивно. А ако се следва цивилизования път, то трябва да се спазват точките на Минското споразумение, Минск-2. Трябва да им се разреши (на населението на Донбас – ред.), дори под международен контрол, да им се разреши провеждане на избори. Ако се проведат избори, независимо кого изберат– това ще са хора, които ще имат мандат на доверие от местното население. Този мандат на доверие ще ги задължи да направят всичко за постигането на примирие, тъй като хората и от едната и от другата страна са уморени от войната, затова трябва просто да се изпълнят Минските споразумения, а сега е обратното – ескалират военните действия.

Неотдавна приеха един закон с дълго име, помежду си го наричаме “закон за реинтеграцията на Донбас”. Там всъщност не става дума за никаква реинтеграция, там просто личи желание да си направят кървав политически пиар и да изключат даже споменаването на Минските споразумения от закона. Но по-късно, между другото тогава бях в Страсбург на последното заседание на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа, в ПАСЕ, те видяха това и казаха “Стоп, та това е..., а къде е Минск? А как да общуваме? Къде е упоменат Минск?” Те вписаха в резолюцията на ПАСЕ Минските споразумения и украинската власт веднага загуби интерес към закона за реинтеграция на Донбас. Именно затова и беше създаден, за да бъде изключен Минск. Сега вървят преговори, може би под давлението на Америка, да се преговаря не в Минск, а, да допуснем, в Казахстан, в Алма-Ата, при Назърбаев –с други думи, отново няккава игра.

Реално Съединените щати отново се занимават с война, информационна война, да я наречем студена война с Русия, а Украйна и вътрешноукраинската ситуация за тях е само един от инструментите на играта. Въобще, ако си спомним историческите аналогии, никъде миротворческите войски не са изпълнили своята миротворческа мисия – нито в Косово, нито в африканските страни – просто конфликтът се замразява и когато след пет, десет, петнадесет години миротворческите сили се изтеглят, веднага започва истинска месомелачка. Мисля, че в дадената ситуация, за съжаление, в Украйна всичко върви по същия сценарий.

Минският вече се нарича Нормандски формат, Алма-Ата – нещо като Минск-3, макар и в Казахстан, а не в Минск – всичко това е политическа игра. Това не се прави за решаване на проблема, напротив, искат да се възползват от този проблем в своите геополитически и, на първо място според мен, икономически интереси между Русия, Америка и Евросъюза. Помня времето, когато щяха да въвеждат еврото и почти се изравни курса на долара и тогава изведнъж - Косово, Югославия, бомбардировки, НАТО, а всъщност НАТО – това е Америка, в икономически план тя върна Европа - плюс тези стотици хиляди бежанци – десетилетия назад. Същото е и сега.

Да допуснем, че Съединените щати и Русия си съперничат и имат някакви, по всяка вероятност, нефтени разногласия в Сирия или това, което остана там на мястото на Сирия, а всъщност страда Европа, тъй като сирийските бежанци не отиват в Русия, не отиват в Съединените щати – Тръмп забрани да се приемат бежанци от Сирия и те отиват в Европа. Те поставят на колене цялата европейска система за социално осигуряване, тъй като не се адаптират, има го и проблемът, че те са от друга вяра, че преживяват тъй наречения пост-травматичен синдром, идват и със своите етнически особености, които не се възприемат в Европа, т.е. Европа вече не е толкова толерантна и всяка вълна от бежанци от тези мюсюлмански страни само провокира ръста на популярността на ултра-националистическите и ултра-десните партии в Европа и сега те идват на власт.

Затова си мисля, не бива да имаме големи очаквания от тези Мински и Нормандски формати. Трябва да се примирим с това, че Украйна не е субект, а обект и световните сили, да речем Америка, Русия, Франция, Германия, като локомотив на Европа, трябва да седнат на масата на преговорите и да решат какво да правят с Украйна, тъй като всичко това, което става в Донецк, гражданското въоръжено противопоставяне може всеки момент, даже след пет минути, да прерасне в начало на Трета световна война.

Това ще бъде по-страшно от Сирия, това ще се случи в центъра на Европа, в географския център на Европа. Тълпите бежанци от Украйна – а те ще бъдат стотици хиляди, милиони – те ще поставят напълно цялата система на европейското благосъстояние на колене, тъй като никаква икономика няма да издържи толкова бежанци. В Европа ще има бум на агресия и насилие по отношение на украинските бежанци, защото те ще се окажат пряка конкуренция. Такова е схващането ми по въпроса за миротворческите усилия, които в същността си са усилия за задълбочаване на безправния статус на Украйна на международната арена.

Аналогия с Каталуния: те са най-осигурения регион в икономически план в Испания, най-богатият регион и поискаха да се отделят, за да остават данъците в Барселона. Реакцията на Испания – тя беше жестока, но нямаше терор, нямаше артилерия, авиация, нямаше използване на въоръжени сили. Да, има бежанци, но те сега са в Брюксел и проблемът ще се реши по-цивилизовано в европейски стил, по-дипломатично.

А ситуацията в Донбас – какво ми казаха хората, аз общувах с тях, сега ги наричат “терористи”, ”сепаратисти”, гледах ги в очите и те ми казваха: “Руслан, ние правехме всичко, което правехте вие в Западна Украйна. Вие превзехте държавната администрация и ние я превзехме; вие превзехте и подпалихте Службата за безопасност и полицията и взехте оръжието – ние направихме същото; вие блокирахте военните части на вътрешните войски, за да не тръгнат срещу Киев по времето на Майдана – и ние направихме същото”.

Само че в дадената ситуация на Западна Украйна са героите от Майдана и съответно всички депутати, а в другата част на Украйна, имам предвид индустриалната част на Луганска, Донецка области, които сега се наричат ЛНР и ДНР, и ги наричаме квази-образувания, квази-държавни образувания, та в тази част те веднага станаха “поддръжници на терористите”, “терористи”, “руска армия”, т.е. всичко е пропаганда, която поддържат както украинската власт, така и властта на ЛНР, ДНР – това е пропагандна война. А и Русия допълнително “налива масло в огъня”, тъй като Русия има свой интерес.

За Русия е изгодно това да бъде т.нар. сива зона, където правият е този, чието оръжие е с по-голям калибър. Ако имаш пистолет, ти си прав по отношение на този, който няма оръжие; ако някой има автомат, той е прав по отношение на този, който има пистолет; ако някой има картечница – и т.н. и по аналогия можем да стигнем до извода, че е прав този, който има ядрено оръжие. Не са много страните, които имат ядрено оръжие. Именно тези страни трябва да се договорят какво да правят с Донбас, с нашия проблем и вече с Украйна; какво да се прави с Каталуния, тъй като е ясно, че с Каталуния ще бъде друго. Има цял куп народности, които нямат своя държава и на които им е тясно в Евросъюза, тъй като в Евросъюза по-голямата част от данъците, които те плащат, отиват за издръжка на бежанците, т.е. бежанците сега са инструментг за натиск върху Евросъюза. Засега това са сирийски, афганистански, пакистански бежанци. А могат да бъдат и от Украйна. Затова политиката на, да речем, ядрените държави, които имат ядрено оръжие, тези държави трябва някак си да се договорят помежду си, за да не се наложи да използват това оръжие, тъй като това ще бъде краят на цивилизацията.