Никита от Донецк за града си и войната

Казвам се Никита, роден съм и съм израснал в Донецк. Понастоящем съм артист, занимавам се с огнено шоу, много жители на Донбас са видяли представлението ми. Периодично припечелвам като журналист. Преди войната бях строител – промишлен алпинизъм – по принцип не заработвах лошо. Преди войната заплатата ми беше от рода на хиляда и петстотин долара за месец, но това е ако някой каже, че Донбас е бил нерентабилен регион... Това по принцип беше нормална заплата в Донецк – хиляда, хиляда и петстотин долара за тези, които не са на високи постове, просто работят.

Бях тук през цялата война, никъде не съм ходил, видял съм много, снимах много, затова имам какво да кажа. Аз обичам страната си, обичам съотечествениците си и ме боли душата от това, което сега става на територията на републиките и на територията на бившата някога Украина.

В Донецк преди войната имаше не само много промишленост, но и научно-производствени комплекси, т.е. не само производственият потенциал на Донбас е много велик, велик е и научният и академичен потенциал, без да говорим за това, че много висши учебни заведения от най-висока класа със световно признание бяха съсредоточени в Донбас. Това бяха както хуманитарни, така и технически вузове, Донецкият медицински университет се ползва с търсене сред световното лекарско съобщество. Изобщо след Съветския съюз ни остана много добра база за подготовка на специалисти и за обучение на младите.

Освен това тях ги чакаха и готови работни места. Само на територията на самия Донецк имаше много заводи, напр. имаше завод Точмаш, същият “Топаз”. Това беше завод за фино машиностроене, а също за радиоелектронна продукция, за научно обезпечаване и прецизно производство. Системата “Колчак”, която преди 20 години беше в топ обсъжданите световни теми – системата, която първа в света започна да разпознава американския самолет-невидимка - тази система беше разработена и качена на конвейр за производство именно тук, в Донецк в завода “Топаз”.

В Донецк беше и заводът ДМЗ – най-големият металургически завод за обработка на метали, с огромни доменни пещи. Имаше също химически завод, който сега е разрушен. Той пускаше в това число и въоръжение, а също и торове. Недалеч, до Горловка имаше завод “Стирол” – химически, пускаше много медикаменти. В Адвеевка беше коксохимическия завод , в Ясиновка - коксохимически – всички те осигуряваха за голяма част от металургията на Украина суровини и ресурси за металургичното производство. Имаше много ремонтни и механически заводи, също заводи по тежко машиностроене – например Макеевския ремонтно-механичен завод.

Всичко това беше създадено в Съветския съюз и непрекъснато се подобряваше и модернизираше. Войната нанесе огромен удар по тази индустрия. Много специалисти заминаха, част от тях остана, но във връзка с юридически проблеми (санкциите и международното непризнаване на ДНР – ред.) много заводи са без поръчки; не навсякъде успяха да запазят произведствения цикъл, много заводи “изхвърчаха” от верижното производство в резултат на това, че при някои са изчезнали доставчиците – отказали да работят с тях, други загубили клиентската си база – също отказали да работят с тях.

Има също не по-малко сериозни производствени комплекси на територията, която понастоящем е под контрола на Украина, но до войната беше част от Донецката, Луганската области – там има много предприятия. За да не ги изреждаме ще дам само няколко примера - лесно могат да се намерят в интернет и да се прочете що за заводи са това и колко е огромно производството. Например, Новокраматорският машиностроителен завод – НКМЗ. Това е гигантско и възможно най-сложното производство в това число на селскостопански комбайни за събиране на продукцията. Например, в Мариупол металургичният комбинат “Илич” (на името на Владимир Илич Ленин, при декомунизацията преименуван на името на металурга Илич Некрасов Зотов и името “Илич” е запазено – ред.) – също огромна производствена база , която се намира в пристанищен град. Самият Мариупол е пристанище с добър товарен терминал, в това число и за насипни товари, например за въглища – има малко такива терминали и всеки от тях е огромна ценност.

Всичко това сега е под заплаха от унищожаване. Нашите власти (на ДНР) колкото могат поддържат заводите, които са останали на наша територия, но даже държавната помощ и субсидиите не винаги могат чувствително да помогнат на предприятието да запази и оборудването, и персонала, защото качествено обученият персонал е залог за качествена продукция, доколкото производството е за научно обезпечаване. По принцип в Донецк от рудата можеше да се произведе продукт от класата на автомобил и всичко това се произвеждаше не от готови резервни части, а от базисна суровина, добита в шахтите. При това инженерите и “умовете” (разработчиците, проектантите – ред.), които биха могли да проектират този автомобил, бяха тук и част от тях все още са тук. Наистина, за наше съжаление, в дадения момент пазарът в по-голямата си част е затворен, затова не се правят разработки за научно обезпечаване и прецизно производство.

По повод на това кой пръв започна (войната в Донбас – ред.). Нека си спомним как започна всичко. Още през 2000-та година Украина беше страна, в която думата “фашизъм” беше изключително арогантна и изобщо беше трудно да се намерят хора със силно националистическо разбиране или увличащи се от фашистка идеология. Ако ги е имало, то те са били отцепници и на такива хора са гледали винаги с лошо око.

През 2004 година или през 2006 година по време на президентството на Виктор Юшченко с президенски указ, т.е. непосредствено при Юшченко “изтупаха прахта” (спомниха си) за Шухевич. Шухевич е помагач, съучастник на Бандера и той беше награден със званието “герой” (герой на Украина – ред.). След това на власт дойде Янукович и сега ще се пренесем към Майдан през 2014 година.

Още през есента на 13-та година през октомври, ноември, когато в Майдан участваха само студенти и крещяха нещо за Европа Донецк не реагира, защото нямахме време да ходим на митинги, ние бяхме на работа - нямаше да има заплата ако не си на работа, а на митинг. И ние бяхме спокойни и не се бутахме на улицата, не протестирахме, не излизахме, защото първо – нямаше смисъл, но ние не се целехме към Европа, на нас и вкъщи не ни беше лошо. Ако на човек му е добре вкъщи той не вижда смисъл да заминава някъде.

Впоследствие лично разбрах накъде отиват нещата, духовното ми образование ми позволи да направя това - когато в Киев започнаха първите викове “мосскаляку на гилляку” (московците на клона, москаль – от думата Москва, презрително название на руснаците; гiляка - клон на дърво – да обесиим руснаците на клоните на дървото – ред.), и че за всичко са виновни руснаците, “Слава на Украина – смърт на враговете” – тогава разбрах, че ще афишират фашистка, нацистка идеология от времето на Втората световна (война), а тъй като тази идеология е насочена срещу руснаците... Но тук трябва да направим пояснение и да уточним за какво става дума.

Когато идеологията е против руснаците е все едно дали си гражданин на Русия. Не, ако ти говориш по руски и и ако сам се асоциираш като руснак, или говориш по руски, но не се асоциираш като руснак, то за човек с антируски възгледи, русофобски ти ще бъдеш руснак. Освен това не е важно бил ли си в Русия или не си бил, доколкото болшинството от хората, които се наричат украинци, живеещите в Украина на изток, на север или в центъра – те все едно говорят на руски, но сега във връзка с културните изменения вследствие на войната мисля, че процентът на рускоговорящите е намалял. Но руският език в живота ни беше за предпочитане и се употребяваше по-често от украинския. Трудно беше на улицата в Донецк да срещнеш човек, който говори украински – беше голям проблем, т.е. по принцип целият Донецк беше населен с граждани на Украина, които говорят на руски и при това, мисля, никой не си е задавал въпроса “какъв съм аз – украинец или руснак”; навярно не правехме разлика. Но когато в Киев започнаха да викат, че е време да се убиват руснаци – хората от Донбас разбраха, че ако говориш руски си руснак и значи нас искат да убият.

Мадана беше отцепен с бойци от подразделението на Беркут – това са подразделения на Министерството на вътрешните работи с особено предназначение и хората, които искаха да разгорят война и хората, които “довлякоха” нацистите – именно това са хората, според мен, които докараха от Донецк и от Крим бойците от подразделението на Беркут и ги поставиха да отцепят, за да може проукраински настроените нацисти да провокират рускоговорящите бойци на Беркут, като дадоха задача на активистите на Майдан да хвърлят коктейли Молотов по Беркут. Каквото и да стана по-късно – от това се получи “раздувка” (изкуствено преувеличено и разширено – ред.), скандал. Ако бойците на Беркут бяха отговорили на насилието с насилие – тогава щеше да стане скандал, че в Украина се нарушават правата на човека и властта – “кървавият тиран Янукович се разправя жестоко с гражданските безредия в Киев, за да запази своята тирания и да запази жестоката власт от посегателствата на честния народ”. По всяка вероятност щяха да го раздуят именно така.

Или ще кажат, че рускоговорящото население е притеснило коренното население и основната нация на страната. Или ще кажат и това и другото. Но тъй като Янукович се изплаши да разпръсне Майдан, а силите за това бяха концентрирани в столицата при необходимост специалните подразделения можеха напълно за 4 часа, може би за 8 да разпъдят цялата тази крещяща тълпа, да я качи по автобусите, да я прибере в райотделите (милицията) и по затворите поне за известно време за разследване и събиране на показания. Но Янукович се изплаши от скандала и не даде заповед за разгонване на Майдан, а заповяда “да не се отговаря на провокациите”.

В крайна сметка няколко бойци на Беркут загинаха, много се оказаха травмирани – това бяха травмите от камъните, които хвърляха по тях майдановските активисти, това бяха обгорелите хора след коктейлите Молотов, долетели пак откъм нацистите, в тях стреляха от травматизиращи оръжия, биха ги с палки, с вериги. По това време народът на Донбас или като минимум – аз разбрах, че става нещо лошо, защото тези бойци, които в този момент загиваха в Киев и страдаха от действията на тълпата – това бяха наши земляци, пораснали заедно с нас в един и същи град и ако враговете им крещяха “убивай руснаците” значи те крещяха “убивай нас” (жителите на Донбас – ред.) и те подкрепяха своите думи с действия.

Именно така се раздвижи народът на Донбас – това се оформи най-вече след 2-ри май 2014 година, когато в Дома на профсъюзите проукраинският митинг се срещна с проруския митинг и с поддръжката на милицията - ще отбележа, че представителите на МВД на Украина на 2-ри май 2014 година не направиха нищо за предотвратяването на трагедията. Проукраинският митинг избута проруския в намиращия се в ремонт Дом на профсъюзите, след което го засипа с коктейли Молотов и го запали. И досега данните са уточняват – украинската страна казва, че там са пострадали 40 души, а в мрежата върви информация, че са загинали от 200 до 300 души. Но колкото и да са загиналите, даже нека да е загинал един човек всички те загинаха по национален признак, защото бяха руснаци, говореха по руски и поддържаха проруския курс на външната политика в в своята родна в този момент страна и те загинаха от ръцете на украинците и футболните фанатици, които радостно и с песен разливаха коктейли Молотов. Видеото за това може съвсем лесно да се намери в интернет по кодовата дума, например, “Одеса 2-ри май коктейли”. Това не е тайна за никого – страните говорят за различни цифри, но никой не оспорва факта, че досега от украинска страна не беше възбудено нито едно углавно дело по отношение на хората, които хвърляха коктейлите Молотов по зданието, в което имаше живи хора и това доведе до страшна трагедия – до гибелта на много и много хора.

И ми кажи, цивилизована Европа, в този момент всичко това ставаше в Одеса, на територията на напълно контролираната Украина. Оттогава минаха три години... вече три и половина и до сега няма назначено разследване. Затова украинските власти през всичките тези три и половина години държаха под стража, напоследък пуснаха някои от проруски настроените активисти, които успяха да оживеят в Дома на профсъюзите – сега се опитват да заведат дела срещу тях, да ги затворят затова, че се придържат към други политически възгледи, а хората, които палеха живите си съграждани не се канеха и не се и канят да ги затворят. Това е по въпроса кой пръв започна тогава, когато в Майдан загина първият беркутовец, изгорен от обезумелите националисти, тогава започна и войната.

По отношение на украинската пропаганда. За никого не е тайна, че СМИ в Украина практически не остана, превърнаха я в органи за пропаганда, защото това е типично за олигархическия строй при управлението на държавата. Има моменти, които от официална страна и от юридическа страна предизвикват много въпроси и недоверие както към самото украинско правителство, така и към така наречените средства за масова информация, които много отдавна се превърнаха в оръдия за пропаганда.

Един от първите въпроси, който възниква е къде украинските власти намериха терористити? През 14-та година се вдигна населението на Донбас, но дойдоха и много поддръжници на Донбас – тези, които бяха против фашизма, в основни линии пристигнали тук по собствена инициатива и да се нарича възстанието тероризъм в крайна сметка е странно, защото нямаше терористични актове, никой не си е поставял за цел да плаши, поне от страна на Донецк и Луганск. Опитват се да сплашат именно украинските силоваци, а от правна гледна точка възстанието в Донбас не се отличава по нищо от възстанието в Майдан. И ако сегашната украинска власт, която всъщност е нелегитимна и незаконна, но ако е признала резултатите от възстанието в Киев за правомерни, легитимни и законни, то тя е задължена да признае и резултатите от възстанието в Донецк и Луганск за правомерни и законни, в Крим също.

Но кой знае защо се получава, че едни и същи събития, ставащи в различни региони на страната, получиха различна юридическа характеристика и получиха различен юридически статус, което в същност “нито веднъж” (в никакъв случай – ред.) не е законно. Във връзка с това мога да кажа, че от правна гледна точка всичко, което стана след свалянето на Янукович практически е незаконно, с изключение на народните референдуми, които бяха проведени в Донецката, Луганската области и в този момент – в Автономната република Крим. Защото поради отсъствието на реална политическа власт народният референдум е единственият начин за осъществяване на демокрацията. Можете да проверите това в Украинската конституция - там това е записано. И там, в основните закони на Украина можете да видите, че превратът, който стана през 14-та година в Киев беше незаконен, а резултатите му незаконни и тази власт, която сега е в Киев – Порошенко и току-що избраният парламент, и временното правителство с Турчинов – всички те са незаконни и дошли на власт чрез военен преврат, който изобщо не беше официално юридически поддържан от населението на Украина. Затова от гледна точка на международното право никакви сделки от 2014-та година на Държавата Украина не могат да бъдат легитимни и могат във всеки момент да бъдат оспорени в съда. Впрочем, на това място бих се замислил за кредитите и транзитите от МВФ , защото във всеки момент световното общество може да признае, че хората, на които са давали кредити, са били нелегитимни, не са могли да представляват Украина и затова Украина във всеки момент може да прекрати плащането по тези кредити; те просто ще кажат: ”Извинете, имахме преврат, затова всичко това е незаконно, не знаем с кого сте сключвали съглашения и договори. Това са някакви крадци и мошеници, които са дошли на власт незаконно.” Аз на ваше място бих се замислил много сериозно над това.

Много дълго, три години, украинските власти разказват, че в Донбас срещу тях воюва редовна руска армия. Аз разбирам, че от 45-та година Европа не е виждала наяве руска армия, но хората винаги могат да влязат в интернет и да видят как в Сирия воюват руски самолети и да видят какво остава след тях от враговете – терористите на ИГИЛ. Така че, ако редовната руска армия воюваше, то тя за два дни би дошла до Карпатите.

Освен това, болшинството от населението на Украина би ги посрещало с хляб със сол... Този “бардак” и беззаконие, които стават сега в украинската държава просто надхвърля всякакви разумни предели.

Съответно, когато украинската власт говори за руското нападение това е нагла, неприкрита и главно - с нищо неподкрепена лъжа. Тук няма кадрови руски военни, тук може да има граждани на Руската Федерация, които изключително доброволно, без каквато и да е държавна програма, да кажем, са дошли да помогнат на народа на Донбас да устои на фашизма и да помогнат в борбата за оживяване.

Още един интересен момент. В Украина чиновниците постоянно разказват в средствата за масова информация за това, че никой не притеснява рускоговорящото население. Но наред с това в Донбас можем да видим гонение на рускоговорящото население с използване на артилерия, бронетехника и жива сила; и през 2014 година (обърнете внимание – ред.) на въздушните удари. Това е “много честно” да се извършват атаки срещу възстанали граждани, които, освен тояги не са имали нищо друго.

Освен това сега можем да наблюдаваме езиков закон, приет от Върховната Рада - аз за съжаление не мога да кажа по памет номера на закона, но всичко това много лесно може да се намери в интернет – който притеснява не само рускоговорящото население, но и всички останали национални малцинства с изключение на кримските татари. А само върху територията на Донецка област преди войната живееха около 130 националности. Тук живеят, и не само тук, но и на територията на Украина – там, където в настоящия момент действа законодателството, което приемат – наред с украинци там живеят поляци, чехи, българи, унгарци, румънци, белоруси, гърци, евреи – живеят много хора, просто по памет сега изреждам най-разпространените; китайци, виетнамци, турци, африканци – живееха при нас, защото идваха да учат в медицинския ни университет. Та ето, новият законопроект, който, разбирам, вече е приет и подписан забранява на всички да използват недържавен език (всеки друг освен украински – ред.). Подробности можете да намерите в интернет, да прочетете текста на този закон и да вземете за себе си решение до каква степен и доколко действително в Украина притесняват правата на националните малцинства поне в разговорната реч. Да поговорим за инструментите на пропагандата – Украина осъжда журналисти, които работят тук, в Донбас – като че ли те сътрудничели на терористите. Но ще напомня, че, първо, тук не става дума за терор. Второ – как може да се осъжда дейността на журналистите, нали ситуацията в едно нормално здраво общество има право да бъде осветена от всички страни и обществото има право да знае не само какво става в Украина, но и в републиките. Затова когато кажат, че в Украина има свобода на словото забравете – там нея я няма, ти нямаш право да критикуваш гражданската война, нямаш право да критикуваш украинските нацисти и националисти, както те казват “свидомых патриотов” (от украински: съзнателни патриоти, осъзнато избрали патриотичната позиция – ред.), иначе твоят живот го застрашава опасност – говоря не само за банална физическа разправа, но и за затворническите присъди. Информацията пак можете да намерите в интернет, по памет просто няма да мога да си я спомня. На журналистите биха дали или 6, или 7 години за помощ в настройката на Ютуб-канала на проекта Новорусия-ТВ. Как мислите, нормално ли е? Шест години затвор за настройване на Ютуб-канала. Мислите ли че това са действия на нормална правова държава? Хубав въпрос на тема антитерористична операция, както те наричат тази кървава гражданска война. Щом сте решили, че тук се намират опасни, въоръжени до зъби терористи заедно с редовната руска армия и вие сте решили да организирате тази антитерористична операция – кажете моля защо в антитерористичната операция набирате бойци, но как ги набирате – изпращате войници наборници, т.е. войници, които в определена възраст се призовават в армията, които не умеят да правят нищо, дават им автомати и ги изпращат в Донбас.

Антитерористична операция предполага, че в нея участват вътрешните войски, доброволно, във всеки случаи това е от компетенцията на на Министерството на вътрешните работи на страната, но не и на Националната гвардия или Въоръжените сили, доколкото това не се вписва във формата Антитерористична операция. Ако искате да знаете какво е това антитерористична операция потърсете в Ютуб превземането на школата в Бреслан (град Бреслан , Северна Осетия, Русия – ред.). Та ето по времето на превземането от терористите руските спецслужби действително проведоха антитерористична операция и за броени минути спасиха повечето от хората и обезвредиха терористите по един или друг начин – ето това е антитерористична операция.

Това, което става в Украина – това е кървава гражданска война, започната и спонсорирана от украинското правителство, доколкото към тази война “е вързано” народното недоволство, “пили се” (краде се – ред.) целия бюджет – недостигът на пари се оправдава с войната, чрез нея е удобно да се изкарва финансова помощ от Европа, която по всяка вероятност никога няма да бъде върната, успешно се крадне от бюджета и се разпределя по тлъстите чиновнически джобове.

Питаха ме страда ли гражданското население. Първо – обстрелите, в основни линии, се водят в жилищните квартали или по места със струпване на граждани, т.е. страдат болниците, училищата, детските градини, транспортните спирки, пазарите - все места, където съвсем сигурно ще има граждани. От обстрелите страдат и шахтите – ако горе има обстрел и се изключи електрооборудването, то долу, под земята спира подаването на свеж въздух, спира работата, спират подемниците и хората се оказват затворени под земята с свършващ се кислород.

Малко е да се каже, че хиляди хора пострадаха непосредствено физически, т.е. има много убити, много ранени, много инвалиди, т.е. даже ако човек оживее след раняването той най-вероятно ще остане осакатен за цял живот – сега оръжието е такова. Украина използва оръжие в това число и забранено от международните конвенции - от същата тази Женевска конвенция, например фосфорни боеприпаси, които редовно се използват и пак е много лесно да се намери видео в Ютуб, лесно достъпно е, просто никой от световната общественост не се интересува от това, че в процеса на унищожаване на своето население Украина използва и забранено химическо оръжие. На всички е интересно да намерят химическо оръжие в Сирия, в Украина не им е интересно. Има още няколко начина, по които страдат хората. Разбира се, че се унищожава имущество, жилища, т.е. къщи, апартаменти. Има много хора, които вече три и половина години живеят под земята, в бомбоубежища – това практически е в цялата западна покрайнина на Донецк: - селищата Абакумово, Петровка, в селището Спартак в Киевския район хората нощуват основно не в къщите и апартаментите, а в мазетата.

Децата страдат. Защо страдат? Защото наоколо има постоянна война... Ще го кажа по друг начин – хайде да го разгледаме от гледна точка на обикновената психология. Човек пред смъртна опасност изпитва много силен стрес, на нивото на инстинкт за самосъхранение. А когато бойните действия са продължителни то човек живее постоянно с този стрес. За да не се побърка човешкото съзнание ползва защитни механизми. Един от най-простите – човек става емоционално нечувствителен, той закоравява и просто, за да не се побъркат хората престават да чустват, спират да реагират на трагедията на нечия смърт, точно така престават действително и чистосърдечно да се радват на нещо и животът им става едно голямо сиво петно без каквито и да е ярки цветове в една или друга страна. А сега си представете, че така живеят и децата. Какви възрастни ще бъдат те по-късно, когато пораснат?

Аз бях в град Снежни (ДНР) през 2014 година. През юли украински самолет нанесе авиоудар по пететажна жилищна сграда и целият вход – с 20 апартамента, т.е. 20 семейства... целият 20-квартирен вход беше просто сравнен със земята. Три входа останаха цели, а четвъртият просто го няма. Ударът беше нанесен – точно не помня, според мен в седем и половина сутринта или в седем, т.е. времето беше такова, че всички си бяха още вкъщи – нито децата бяха отишли на училище, нито родителите бяха отишли на работа, всички бяха вкъщи. Тежко ми е да повярвам, че това е обикновено съвпадение и че времето беше “подугадано” (съвпадаше – ред.) случайно. Ще отбележа, че в тази сграда нямаше никакви военни обекти, нямаше нито един въоръжен човек наблизо. Това беше удар, нанесен изключително по граждани. Аз отидох там и видях как местни жители се канят да разравят руините и до последно се надяваха да спасят някого. Но доколкото помня нито един жив човек в тази купчина строителни отпадъци така и не намериха, само трупове. Градът затихна, замря и сред градската тишина можеше да се различи само сирената на бърза помощ и звуците на строителния кран, повдигащ нацепените бетонни плочи, които паднаха и смачкаха.

Как още страдат хората? През времето когато украинската власт още не контролираше Маринка беше нанесен удар с помощта на системата РСЗО – ракетна система за залпов огън, това е РСЗО Град, класификация БМ-21. Ударът беше нанесен и по жилищните квартали и в това число и по завода “Херкулес” – млекопреработвателен завод, т.е. той не можеше да изпълнява никакви поръчки за отбраната и никак не можеше... разрушаването му с нищо не можшее да допринесе за победата или за надмощие във военните действия. Това беше просто предприятие, което произвеждаше качествена млечна продукция и осигуряваше за местните жители работа и работна заплата, децата имаше какво да ядат – до момента когато пакет украински ракети сравниха цеха със земята. Освен това в мрежата има видео и може да се види и по неизбухналите ракети от Града от коя страна са дошли те. Те долетяха откъм страната на Александровка, където имаше само украински военнослужащи, там нямаше никакви други, въобще никой. Тази част... заводът се намираше между силите на възстаниците, опълчението и въоръжените сили на Украина. Съответно от страна на опълчението до тук просто физически ракетите не можеха да долетят, не биха паднали така. И пак на видеото всичко може да се види – за който има очи ще намери, ще прегледа, ще види и ще се замисли за това, кой поддържа тази война.

По повод на малоазиатския боинг, по повод на европейската свобода на словото и всичко останало... Както е известно материалите за разследването на курса МН-17 са засекретени. Малоазиатският боинг, който беше свален над Донбас и тази катастрофа цялата общественост “обеси” на Русия и необяснимо как и на опълченците, защото самолетът е бил свален от установка на зенитно-ракетния комплекс Бук, какъвто опълченците не са имали никога и не е имало откъде да го вземат. Защото ако ние имахме Бук то по Луганск никога не биха могли да нанесат удар украински изстребители и щурмоваци, на 2-ри юни не биха могли да нанесат ракетен удар по сградата на Луганската администрация. Но това добре. През тази година, мисля, пристигнаха двама журналисти от Холандия. Тази информация имам по думите на мой приятел, който е работил с тях – при необходимост даже може би бих могъл да ги намеря и да дам контактите с тях, ако те се съгласят. Тези момчета са събрали известно количество веществени доказателства – улики, доказателства, заснели много материал и всичко занесли в Холандия. Та ето, след като си пристигнали, на аерогарата на митницата ги посрещнали местните, холандските спецслужби, взели всичко, конфискували го и го засекретили. Толкова по въпроса за свободата на словото. На журналистите не останали никакви материали и те по никакъв начин не могат нищо да докажат по повод на катастрофата на боинга – курс МН-17.

Хората много често обсъждат какво е най-страшното по време на война. Не по-малко страшно очаква хората и след войната. Когато човек отива на фронта да воюва се разделя със своя привичен живот, своето семейство, приятелите, работата и заминава на война. Когато воюва в него покрай новата реалност като котва за нормален живот остават спомените за роднините, за близките, за тези, които го чакат вкъщи, за тези, които защитава, отивайки на война и когато войната свърши тези воювали хора, които са оживели ги очаква голяма лична трагедия, защото когато се върнат у дома ще установят, че това ядро на нормалния живот, спомените, които ги поддържат, които са били опора по време на войната повече не съществуват.

Те виждат съвсем друг свят и, на първо място, тяхната гледна точка за възприемане на реалността се е променила, защото според техните спомени в нормалния живот проблем е било, например, да сменят навреме лятната гума (шината на автомобила – ред.) със зимна, а сега те знаят, че проблемът е когато в автомата са останали два патрона. А хората, които тичат и викат: “Аз имам проблем”, защото момичето ми ме остави или имам проблеми с колата – всичко това ще изглежда смешно, дребнаво и мирният живот ще изглежда картонен и неистински; той ще бъде сив и блед. Мога само да предположа, че може би това би напомнило на случай, когато наркоман описва своето “рухване” и най-страшното за човека като минимум е ако не намери място в новия мирен живот, защото работното му място отдавна е заето от друг, приятелите му отдавна са свикнали, че не е до тях и са отвикнали да общуват с него... ако въобще общуват. В най-добрия случай той след завръщането си вижда поостарялата си жена и порасналите си деца, които той тепърва ще опознава, а в най-лошия случай може да завари вкъщи друг мъж.

Всеобщата демобилизация след края на военните действия ще представлява огромно количество малки лични трагедии, които по-късно ще се прелеят в една голяма катастрофа – голяма катастрофа за обществото, защото ще се окажат много нещастни хора, които са се загубили и не знаят как да продължат да живеят и въобще не са уверени, че ще потрябват на някого, тъй като и хората, които са им заменяли на фронта семейството и близките – техните (военни) подразделения също ще загубят контакта с тях. Те ще окажат сами в чужд свят, по-точно без каквато и да е опора, без надежда за бъдеще и процесът за обратна социализация ще бъде много, много болезнен. Мисля, че не всички успяват да го минат и отново да станат пълноценни членове на обществото или просто щастливи хора. Много голямо количество хора, по-скоро всички няма да успеят да се справят с тази лична катастрофа и някой може би ще се обърка, някой ще стане наркоман, някой може да се насочи към криминалния живот. Хората ще се побъркват просто защото животът им е загубил и цвят, и вкус, и смисъл. Да помага Господ хората да се справят с този проблем.

Нещо за нашите нищо не виждащи и не чуващи наблюдатели от ОБСЕ. Тези “вълшебни” хора, които гледат долетялата мина и мислят откъде ли е долетяла. Тя когато долита се забива и опашката й показва посоката, от която е долетяла. Няма какво да се мисли. Може просто да се използва линийка - да се сложи картата по компаса и линийката да се наложи на картата, а след това да се погледне далечината на действие на миномета и да се определи с точност до километър от коя точка е нанесен удара и след това да се види кой контролира тази територия. Не е нужно много, за да се разбере кой нарушава примирието, откъде е долетяло това парче желязо. За целта трябва да се заемете с работата, а не да ходите с умни лица и да разказвате: “Ето, беше произведен изстрел, но не знаем от кого”. Ако не знаете от кого, то защо въобще се намирате тук?

Има суперсъвременни средства за наблюдаване – инфрачервени камери, камери за нощно виждане, спътникови системи, които могат всичко това да фиксират, само не е ясно защо никой не помества в общите данни нищо за подобна техника. А ето в Сирия, впрочем, в сирийския конфликт неизвестно защо постоянно се използват данни от спътниците. Възможно е защото там използват тези данни по-изгодно, а тук навярно не. Може би затова над нас спътниците нищо не виждат кой и кога нарушава Минското примирие.

Много хора питат кога ще свърши войната. Когато тя престане да е изгодна, когато Европа се измори да дава кредити с намерението да вкарат в робство украинското население – това е отговорът на въпроса. Когато световната общност прекрати да влива финанси в Украина тогава ще свърши и войната, защото Украина ще свърши парите за водене на войната. Защото украинската икономика изживява своите последни дни, намира се в такова “предсмъртно” състояние, че без външна поддръжка никакви бойни действия тази държава не би могла да води икономически, даже ако всички патриоти в армията се откажат от работната заплата – напомням, армията трябва да яде, да се облича, за някакви пари да се купуват снаряди, боеприпаси, екипировка, осигуряване, медикаменти, да се заплаща на лекари, да се купува гориво за преместване на жива сила и техника – всичко това са колосални разходи. Без външни вливания Украина не може да се справи. Затова когато престанат да поддържат от зад граница това войната ще свърши.