Михаил Погребинский
Директор на "Киевски център за политически
изследвания и конфликтология"

Киев
Февруари 2018

автор: Любомир Данков

Михаил Погребинский - директор на Киевския център за политически изследвания и конфликтология. Войната в Донбас.

Украйна е сложна страна. Част от нея е била някога част от Австро-Унгария. По някое време е била част от Полша - някои територии, а друга територия – част от Руската империя и това е дало своя отпечатък върху светогледа, върху начина на изразяване на мнения, отношението към различните ценности, отношението, в края на краищата, на Запада към Русия. Така че това, което наричаме украинска държава – такава има за пръв път, макар сега да е прието да казваме, че сегашната украинска страна наследява като че ли Украинската народна република, която е била създадена през 18-та година на миналия век. В всъщност тя не е съществувала достатъчно дълго като независима държава – малко повече от година и тогава не е контролирала сама територията си, която сега е територия на независимата украинска държава.

Сложно е на част от територията да се говори на руски език. На руски всъщност говорят почти всички, но роден език за, да речем, половината от населението е украинския, а за другата половина – руския, макар руският да доминираше, защото в градовете, в големите градове говореха основно руски. Сега ситуацията се променя.

Когато Съветският съюз се разпадна и на мястото му се появиха много нови държави, в това число и Украйна, дълго време новата украинска държава се отличаваше от другите “отломки” от бившия Съветски съюз или от Руската империя с това, че елитът на Украйна умееше компромисно да се договаря независимо от различния мироглед за Запада, Изтока и Юго-Изтока... Договаряхме се и доста дълго време нямахме сериозни конфликти. Ако бяхме успели да преодолеем тази криза в края на 13-та и началото на 14-та година (2013-2014 г – ред.) по същия, компромисен начин, то аз мисля, че сега нямаше да има война, нито Крим щеше да “отиде” към Русия. А основание за това, възможности имаше. Защото когато стана тази криза, така наречения Майдан – той възникна след като президентът Янукович, който вървеше по пътя на сближаване с Европа – това беше неговото становище – искаше да се сближи с Европа и разработваше, неговото правителство разработваше условия за договаряне между Украйна и Европейския съюз – съглашение за асоциация, но в един момент стана ясно, че това съглашение може да създаде проблеми в отношенията ни с нашия главен икономически партньор – с Руската Федерация. И тогава Янукович взе решение да отложи подписването на съглашението за асоцииране.

Счита се – така смятат на Запад - че това решение е взето (подписването на договора за асоциация – ред.) под натиска на Москва, която предложи на Янукович доста сериозна финансова подкрепа в размер на три милиарда долара за решаване на текущите проблеми. Трябва да кажа, че икономическата ситуация общо взето не беше лоша през последната година от управлението на Янукович. Тези три милиона биха дали възможност за сериозно по-далечно развитие.

Той реши да отложи подписването, а това беше възприето от младите хора, също и от по-голямата част от ориентираното към Европа население, преди всичко младежта, беше възприето като че ли под натиска на Русия украинската власт лишава младото поколение от бъдещето, европейското бъдеще. И те искаха Янукович да се върне към подписването на съглашението, а ако не – да се свали Янукович. Оттук започна Майдана, кризата... в детайли няма да говорим за това, как там и защо стана, в резултат на какво загинаха около 100 души – част от тях бяха военнослужещи, които защитаваха администрацията на президента и правителството, част бяха протестиращи.

Аз мисля, че тези сцени – горящите гуми, всичко това обиколи екраните на целия свят, така че мисля, че и в България също са видяли как изглеждаше нашият Крешчатик (централната улица на Киев – ред.) през февруарските дни на 2014 година. Но какво можеше да стане по-нататък зависеше от поведението на опозиционерите и властта.

Властта водеше преговори с лидерите на опозицията и в края на краищата се договориха да се проведат извънредни президентски избори – Янукович се съгласи с това. Тези избори трябваше да се проведат. Ще напомня, че ставаше въпрос за февруари 14-та година и те подписаха споразумение – Янукович с лидерите на опозицията, сред които беше лидерът на ултрадясната партия “Свобода” Тягнибок, лидерът на “Народен фронт” Яценюк, сегашният кмет (на Киев – ред.), а тогава лидер на партията “Удар” – нашият известен босьор (Виталий Кличко – ред.). Те се подписаха под съглашението, според което президенските избори трябваше да се проведат до декември същата година, 14-та, а като начало през февруари трябваше да се създаде ново правителство, тъй нареченото “извънредно правителство”, което би включило представители на всички региони, т.е. и Донбас, и Крим, и Одеса, т.е. то трябваше да бъде общо правителство.

Ако това беше станало можеше да се стигне до някакъв компромисен курс, възможно беше да се договорят за възобновяването на преговорите за подписване на асоциирането; може би с някои изменения. За тези три изминали години животът показа, че... вече стават четири години... показа, че съглашението за асоциаиция не донесе никаква полза за украинската икономика. Обратно, доведе до това, че рязко спадна търговията с Русия като с главен партньор на Украйна, пазарите бяха основно в Русия, а пазарите на Европейския съюз не можеха да компенсират това, и заради това фактически спадна първо на четвърт, а по-късно бих казал два пъти валутния вътрешен продукт, рязко се съкрати промишленото производство, тъй като то работеше преди всичко за пазарите на СНГ, за предприятията на Руската федерация, Казахстан, Белорусия и т.н.

Това започна да се отразява лошо на сегашното икономическо и финансово положение на нашата страна, но ние знаем, че това съглашение не беше изпълнено. На следващия ден, по-точно през нощта след подписването на това съглашение гарантите, които се изказаха – министрите на външните работи на Германия, Франция и Полша – те като че ли даваха гаранции. Там имаше и представител на Русия, но той отказа да подпише съглашението. Тези три представителя – на Германия, Франция и Полша играеха ролята на гаранти. Нищо не се получи, защото в Майдан се изказа един от подписалите това съглашение от опозицията – Яценюк, и каза, че няма да изпълняваме това съглашение, ние трябва да вземем изцяло властта в свои ръце и да съставим правителство на победителите.

Какво означава, че сформираха правителство на победителите? Това означаваше, че Донбас, източните региони, Крим, Одеса и др. нямаха представители в правителството. Такова беше създадено когато Янукович си тръгна. Доколкото той беше на територията на Украина, но все едно вече не беше в Киев и украинската Върховна рада под натиска на улицата гласува, че щом няма президент ще назначим временен президент, говорителя на украинския парламент Турчинов и по-нататък ситуацията излезе извън правните рамки. Т.е. фактически при нас се получи ситуация на неконституционно завземане на властта. Защо неконституционно? Защото в Конституцията е написано по какви причини може да се свали от власт президента. Там сред причините няма такава причина, да си е тръгнал. Трябва или да е умрял, или да е имало процедура на импичмънт. Но нямаше процедура на импичмънт и той беше жив, нещо повече – беше на територията на Украйна. Но той беше свален от власт, а във влатта дойдоха други хора незаконно, неконституционно.

След това ултрадесните радикали, които взеха участие в превземането на администрацията на президента, на правителството и помогнаха на тези, които дойдоха на власт “на вълната” на Майдана" – това са същите тези хора Яценюк и компания, Турчинов, и макар и не на първа линия там беше и Порошенко. Тези хора представляваха интересите само на една част на Украйна, т.е на Запад, а за Центъра и за Юго-Изток гласове нямаше. Ултрадесните почувстваха, че са победители и започнаха да действат в различни направления. Например, те преследваха онези представители на Юга и Изтока, които бяха против Майдан. Имаше движение “Антимайдан”, което беше мобилизирано от украинската власт именно в този момент.

В крайна сметка представителите на правоохранителните структури, докарани в Киев по команда на властта и по команда на Янукович се връщаха в Крим, но пътя ги спряли и ги нападнали – някого там убили, не помня подробности, но се започна саморазправа с противниците на Майдан, а Парламентът в същия ден отмени закона за езиците, който даваше право на употребата на руски език. Просто го отмени. Впоследствие този закон не беше подписан и в действие остана старият закон, но все едно никой не го изпълняваше и в сегашната ситуация независимо от това, че половината от населението е рускоезично и държи на възможността да се използва руски език в различните сфери на живота, тази възможност постепенно изчезва.

Приети са специални норми за радиото, телевизията, забрана за публикации... докарването на книги от Русия не е разрешено, съставено е огромно количество списъци на забранена литература. Впрочем – тези дни се появи поредният списък на литература, забранена в Украйна и там има и моя книжка. Аз се гордея с това, че и моята книжка е попаднала в списъка на забранените, макар за това да нямат основание и аз, например, се считам за патриот на Украйна. Но считам, че за Украйна е изгодно да сътрудничи с Русия, със Запада и да създава своя система в унисон с интересите на цялото население.

Защо се разви така по-нататък историята с Крим и Донбас? Защото победата на идеологическите националисти в Киев, които не пожелаха да потърсят никакъв компромис, още веднъж казвам, с Изтока – тя срещна съпротивлението на гражданските активисти на Изток, в Крим, които не пожелаха да се подчинят на тази промяна на властта, която открито започна да заявява, че Русия е враг, че ние трябва да се отделим от Русия. А в Крим – там хората винаги са се отнасяли към Русия, бих казал към Москва, по-добре, отколкото към Киев.

Аналогична, близка ситуация, но не така категорично анти-киевска имаше в Донбас, по-малко в Днепропетровск и в Одеса. И там, където... например в Харков се събираха след идването на властта в Киев на победителите от Майдан, в Харков се събираха... и не само в Харков – и в Запорожието, и в Днепропетровск, и в Одеса се събираха десетки хиляди хора, протестиращи против това превземане на властта от националистите. Именно така хората на Изтока разбираха това идване на властта и не трябваше подробно да им се обяснява, защото те гледаха по телевизията как се приемаше законът срещу руския език, беше показано и кой дойде на власт.

В последна сметка на някои места се удаде, като например в Крим, в частност с поддръжката, трябва да кажа направо – с поддръжката на Москва – да се проведат всички като че ли необходими процедури, за да минат през референдум, който беше проведен без всякакви военни сблъсъци, макар там да имаше, примерно, 20 хиляди украински военнослужащи, но те не влязоха в конфликт с военнослужащите, които по закон се намираха там – Военно-морските сили на Руската федерация, Черноморския флот на Руската федерация.

Всичко това мина мирно и тихо, те гласуваха на референдума за това, че не признават киевската власт, а след това за това, че искат да са част от Русия. Това беше в противоречие с украинското законодателство, доколкото по украинските закони референдум, проведен на отделна територия не дава право на излизане от държавата. За да получат право на излизане е необходим референдум на цялата страна, което не беше направено. От друга страна има норми в Устава на ООН, които говорят, че народът на всяка територия има право, т.е. има неразрешено досега в юридическия план противоречие между правото на самоопределение и правото за запазване целостта на държавата.

Разбира се, това че Крим беше загубен от Украйна в Русия се възприема като връщане на Крим към предишната си родина и има много основания за това, а в Украйна се възприема като загуба на своя земя на основание на подписването на съглашението, на големия договор за дружба, сътрудничество и партньорство с Руската федерация. Този договор беше подписан през 97-ма година и според него Русия признаваше границите на Украйна – значи признава и Крим като част от Украйна. Има категорични противоречия и Западът, а и въобще по-голямата част от външните играчи – задграничните страни не признават присъединяването на Крим към Русия и до сега тази тема не е закрита, въпреки че за Руската федерация тя е затворена, т.е. те няма, очевидно е, да обсъждат тази тема нито сега, нито в бъдеще.

Що се отнася до Донбас той, в отличие от Харков, събра огромно, огромно... там според мен на един проруски митинг имаше 40 хиляди души. Там населението е ориентирано към, да кажем – 60% за Русия, или 65%, и 30-35% за Киев. При силната поддръжка от страна на Киев - тези 60-65% на територията на Харков не успяха да утвърдят правата си, а в Донбас успяха, в т.ч при поддръжката на активисти от Русия, доброволци, някакви военни инструктори и т.н – те получиха възможност да защитят своята територия от натиска на Киев.

Ясно е, че без помощта на Руската федерация това не можеше да стане, макар че като че ли Украйна нищо не можеше да направи, но когато в края на лятото, през август, Украйна предприе настъпление – в някакъв момент с този така наречен Дебалцевски котел Украйна отвоюва част от територията и се придвижи напред. Но, както смятат експертите и както условно казват с помощта на “източния вятър”, т.е. с някаква помощ от руските въоръжени сили украинската армия претърпя поражение до Дебалцево. При такова решително поражение се провеждаха преговорите.

Това се случи преди три години, година след събитията в Майдан, тръгнаха преговори в Минск – тогава бяха подписани прословутите Мински съглашения, тъй наречения Комплекс от мерки, който спираше мащабните военни действия, а моментът, в който той беше подписан беше такъв, че ако не бяха подписали, то тогава въоръжените сили на Донбас при поддръжката на “източния вятър” можеше да върне голяма част от територията на Донбас; ако не беше тази пречка – Минските съглашения, които спряха това и станаха една от причините президентът на Украйна да подпише тези съглашения, просто беше принуден да подпише – иначе украинската армия щеше да е разгромена и щеше да загуби територия.

Той подписа, после като че ли всичко замря, доколкото мащабни военни действия след подписването нямаше, позиционното притивопоставяне продължаваше без големи загуби на жива сила и техника - е, през цялото време все някой умираше, разбира се, на седмица по 3-4 човека от двете страни. Счита се, че са загинали повече от 10 хиляди (от началото на войната – ред.) и от тях, не знам точната цифра, мисля, че болшинството от тях са мирни жители на територията на непризнатите републики. Толкова тежка е ситуацията. Днес ситуацията замря, неизвестно е ще има ли нещо в близките месеци... Аз, например, считам, че в близките месеци някакво решаване на проблемите не можем да очакваме.

През януари (2018 г – ред.) беше приет окончателен закон, който условно се нарича закон за реинтеграцията на Донбас. Всъщност там няма нищо за реинтеграция, там просто е преименувана ситуацията. Ако по-рано въоръжените сили, които противостояха на украинската армия наричаха сепаратисти, терористи, бандити и др. сега, в съответствие с този закон няма нищо такова, няма антитерористични операции, а има противопоставяне на руската агресия; Русия е наречена страна-окупатор и тези територии се наричат окупирани - територии на непризнатите републики, а властите, които са сега в Донецк, в Луганск и в малките градове, неконтролирани от Киев, са наречени окупационна руска администрация и това, разбира се, създава допълнителни проблеми в преговорния процес. Но, за разлика от други колеги, аз не смятам, че това напълно затваря пътя на Минските съглашения. Този закон повече е насочен към собствените украински проблеми, опит да се избегне тази очевидна неправда, свързана с така наречената атитерористична операция. Няма никакви терористи, антитерористичната операция е пълна глупост, а така всичко е назовано - има страна-окупатор, тя контролира тази цялата територия и с това трябва да се борим. Как да се борим? Това решение е предоставено по закон на президента. Ясно е, че няма нищо за реинтеграция.

За да има реинтеграция, има Мински съглашения. Според тези съглашение тези територии трябва да получат особен статус. Условно казано, това означаваа, че те трябва да получат автономия. Например, такава автономия, каквато има Каталуния в Испания. Тази автономия предполага даже гаранция за въоръжена защита в случай на експанзия от Киев. Затова се предполага, че въоръжените сили, които са в Донбас, ще бъдат наричани муниципална полиция – нещо в този дух и ще запазят възможността местната власт да оказва влияние върху прокуратурата, съда и т.н. Това, разбира се, управляващото болшинство, което продължава традицията на победата категорично не желае – ние победихме, казват те, и не се каним да се съобразяваме с мнението на Донбас, Одеса и т.н. и ние, с помощта на световното влияние ще накараме Москва да си отиде, да не защитава тези територии и да не помага на тези… Накратко казано да се откаже, както счита Киев, от окупацията и тогава ние ще наложим ред и вместо паметниците на Ленин там ще стоят паметници на Бандера.

Ето такава е обстановката, свързана с реинтеграцията. Ясно е, че този закон не е направен, за да бъде реализиран. Той е направен, за да получи аплодисменти от тази част на украинската власт, на политиците, които наричат Партия на войната.

Преди всичко европейците трябва да признаят своята отговорност за това, което стана в значителна степен не само защото те изиграха ролята на гаранти за този компромисен договор между властта и опозицията, но и заради станалото след като беше призната новата власт, когато минаха президентските избори, които, аз мисля, минаха недемократично –опозицията нямаше възможност да издигне и защити свои кандидати. В крайна сметка Порошенко беше признат за президент и на Запад, и в Русия и по-нататък ако Европа се беше върнала към идеята за инклузивност, т.е. че властта трябва да се съобразява с интересите и на Изтока, и на Юга може би нямаше да има такива тежки проблеми. Но европейските политици заеха много категорична антируска позиция, отчасти свързана с това, че не признаха загубата на Крим от Украйна и в техните очи Украйна беше жертва – тя загуби територия, а Русия – виновен агресор, още повече, че в логиката на търсене на компромис, когато Порошенко стана президент можеше да бъде поддържана идеята за федерализация на Украйна.

Позицията на европейските политици беше, че най-главното за тях е да принудят Русия да се откаже от поддръжката на Донбас – това беше най-важното, защото те считаха, че ако не постигнат това резултатът ще бъде победа за Путин, която може да го стимулира към по-нататъшна експанзия. Макар че е трудно да си представим реално такава по-нататъшна експанзия и приказките за това, че Русия би искала да нападне Полша или Прибалтика – това, според мен е чиста глупост. Там не живеят руснаци, а в Донбас живеят предимно руски хора и да се откаже от поддръжката за руснаците за всяка руска власт ще бъде сложно. Затова няма изход. И аз бих казал така – Европа може да изиграе решаваща роля в умиротворяването и урегулирането на конфликта ако действа така, както действаше много пъти в разрешаването на конфликта на територията на Европа – и при Великобритания в конфликтите с Ирландия, и на Балканите, където винаги сепаратистите се разглеждаха като субект.

Тук Европа не иска да ги разглежда като субект, не иска да участва в преговори, не препоръчва на Киев да влиза в преговори с тях, а без това конфриктът не може да се разреши. Затова сме в безизходица.

Мисля, че Европа можеше да се върне към своите модели за разрешаване на конфликти, изпробвани вече в Европа, като признае представителите на Донбас поне така, както е написано в тъй наречената “формула на Щайнмайер”, когато се провеждат избори и в сила влиза особен режим на местното самоуправление, който трябва да бъде гласуван, след като бюрото по правата на човека и въобще организацията ОССЕ обяви, че изборите на тази територия са признати за действителни. След това влиза в сила всичко написано в Минските съглашения, включвайки точките за право на своя полиция и т.н. и т.н. Това е така наречената “формула на Щайнмайер” към която, струва ми се, би било правилно да се върнем и да се борим за нейната реализация, но сега не виждаме перспектива за това, за съжаление.